Неделен книжен клуб

Белият тигър

Аравинд Адига получава наградата Букър за романа си ”Белият тигър” през 2008 година и е вторият роден в Индия автор удостоен с най-престижната английска литературна награда. Преди него е Арундати Рой с „Богът на дребните неща” през 1997. Едва ли може да има по-противоположни гледни точки върху традициите, хората и изобщо истината за съвременна Индия. Поне за мен тази поредност във времето е израз на определена тенденция – ако деветдесетте години са свързани с все още романтичните представи на милионите поклонници на йогата и будизма за Индия като люлка на древна и велика цивилизация

Белият тигър

Аравинд Адига получава наградата Букър за романа си ”Белият тигър” през 2008 година и е вторият роден в Индия автор удостоен с най-престижната английска литературна награда. Преди него е Арундати Рой с „Богът на дребните неща” през 1997. Едва ли може да има по-противоположни гледни точки върху традициите, хората и изобщо истината за съвременна Индия. Поне за мен тази поредност във времето е израз на определена тенденция – ако деветдесетте години са свързани с все още романтичните представи на милионите поклонници на йогата и будизма за Индия като люлка на древна и велика цивилизация и страна, пълна с мъдреци и чудотворци, то намесата на ЮНЕСКО в опазването и популяризирането на паметниците в страната през последното десетилетие и масовият наплив на туристи в ашрамите и манастирите, неизбежно води до сблъсък с другите лица на Индия – кастите, чудовищната бедност, примирението и безизходицата.

Именно за тази Индия разказва Адига в книгата си. Разказът представлява писмо, което предприемачът Ашок Шарма пише до китайският министър-председател в продължение на седем нощи. В своята изповед той разказва за своя живот от низините на социалната йерархия до сегашното си привилигировано положение, което му позволява, буквално, да убие човек без никакви последствия. Формата на изповед позволява на героя да не загуби патоса и силата на емоциите през цялото време, така че книгата се чете буквално на един дъх, с буца в гърлото и свито сърце. Поне на мен не ми направи толкова силно впечатление потуленото престъпление, знаем как тези неща се случват и в „цивилизованите“ страни. Много по-потресаващо е описанието на слугите, на обикновените индийци, родени в тесните рамки на своята каста и лишени не само от възможност, но дори и недопускащи мисълта, да се измъкнат от нея. Както пише Адига: „Шепа хора в нашата страна са дресирали останалите 99.9 процента – притежаващи не по-малко сила, талант и интелигентност – да живеят във вечен слугинаж; слугинаж толкова непоклатим, че дори насила да пъхнете ключа за еманципацията в ръцете на някой слуга, той ще ви го хвърли обратно с проклятие.“ Не намразих Индия след прочитането на тази книга, просто блендата ми за тази страна се разшири, както и вътрешната ми чувствителност за хората изобщо. Един толкова уникален поглед върху света, като този на Адига, наистина не е за пренебрегване.