Тези, които четат много, ще ме разберат – хване ли ме една книга, аз хващам молива и започвам да подчертавам. Минават години, връщам се към думите, чета и препрочитам подчертаното. Подчертавам наново.
Не вярвах, съвсем откровено го казвам, не вярвах, че ще хвана молива, докато чета първата книга на Мария Касимова-Моасе. Купих я, за да я “попрехвърля”. И без това много от текстовете бях чела преди. След всеки текст обаче има бележки под линия – кога, как и защо е написан; в колко часа се е случило, колко кафета са изкипяли през това време, колко сълзи са избърсани, колко усмивки са се родили.
Всичко, което мога да кажа, е че тя съм аз, а също и вие. Може някои истории още да не са ни се случили, а други дано не ни се случат никога, но всичко е така човешко и нормално и толкова красиво написано, и така добре аранжирано, и с такова уважение към словото, че зареждам втори графит в молива за всеки случай.
Книгата започва с една история, която много логично да опише в самото начало кой ще занимава нашето внимание. А именно една смела жена-собственик на веруюто “Няма начин да няма начин!”. После се разбира, че е изстрадано, че е премисляно, че е имало и радост, и мъка, за да го напише на хартишка и може би да го сгъне в портфейла и да вярва, и да не му изневери.
Но най-силна е тази книга заради едно друго верую. Както сама цитира “един голям писател” Мария Касимова-Моасе: “Когато пишеш, трябва да стигаш до края”. И тя стига до края.
Не я познавам лично. Само от Гугъл. Но не е трудно да видиш, че зад това нежно лице се крие мисъл с дълбочината на река; сърце – малко и ранимо и голямо и щедро едновременно; ум – надмогнал тук и сега.
Не всеки ще намери себе си в “Близки срещи със смесени чувства. Истории с бележки под линия”. Може би дори не е нужно. Но всеки ще разбере всичко, защото се отнася за онези неща в живота, които не подминават никого – за щастието на утринната роса, за тъгата, която те обхваща на бащиния гроб, за любовта, изневярата, силата, слабостта, падането, ставането и пак и пак и пак.
Ето и някои от частите, които освен че подчертах, ми се искаше да науча наизуст: [[more]] “Имах една съседка, леля Данче, която беше достигнала точно тази възраст. Беше обикновена жена, от село, но наблюдаваше света с очите на самоук мъдрец и всичко, което казваше, беше споделена чрез нея вселенска истина. “Най-убаво е да си станеш, когато се съмне, и да си направиш едно турско кафе, па да си го изпиеш насветло.” ...Леля Данче беше природно щастлив човек.”
“Челото ми прилича на петолиние в дълго разнасяна насам-натам нотна тетрадка. ...Под очите ми бръчките са се вкопали. Оформили са два красиви плажни залива, в които морето в зениците ми винаги изглежда спокойно.”
“Вярвам, че когато си в душевна беда, каквато е изневярата, ти трябва някой, който да те хване за реверите. Да те вдигне високо и да те надъха така, както треньорите надъхват боксьорите си между рундовете. Иска ми се този текст да е този треньор.”
