Обичам Борис Виан, неговите причудливи истории, саркастично представящи света такъв, какъвто го е виждал.

Пиесата "Генерали на следобедна закуска", заедно с още няколкото разказа, включени в този сборник, е и характерна за творчеството на автора, и не съвсем типична. Сатирата, остроумната ирония ги има, но са директни, не са обвити във воала на красноречиви алегории и пищни метафори. Абсурдът е толкова реален, толкова истински, печално актуален, уви.

Книгата е не само различима (като написана от Борис Виан), но e и в най-добрите традиции на френската комедия. Лично мен ме върна към онези така забавни, осмиващи политическата действителност, бюрокрацията, елита и институциите, филми от златните години на Луи дьо Финес. 

Тъжно е, че след толкова години успехът е само по отношение на развитието в технологиите, но не и на хората и политиката и ако декорът днес е различен, то действията и характерите са същите.

Джон Ленън: "Всичко, от което имаш нужда, е любов"