Ако третата част на „Дневника на Бриджит Джоунс” е чиклит, излиза, че аз съм фен на този жанр. Което не говори лошо за мен, а добро за тази книга, колкото и нескромно да звучи. Не бях чела първите две части, като разбира се, съм гледала поне една от екранизациите и много добре знам коя е Бриджит Джоунс. Непохватна и разсеяна градска пепеляшка, която винаги е на път да оплеска нещата, но и да спечели с искреност и автентичност във времена на суета и фалш.
И така – в третата си част „Дневника” разказва за една Бриджит, попораснала, около петдесетгодишна, с две деца и без мъж. В типичния си самоироничен стил тя брои калории, туитър последователи, бръчки и шансове за секс, които, естествено, са обратно пропорционални на калориите. В течение на опитите си да се превърне от самотна надебеляла и нещастна вдовица в привлекателна и самоуверена жена, Бриджит минава през цялата палитра от съмнения, диети, мъки, трепети и интернет вълнения, която всяка от нас неминуемо познава, независимо на каква възраст е.
Стремежът да се справим с живота, да изглеждаме добре, да сме уравновесени, да сме добри майки и в същото време – привлекателни жени, е изпитанието на днешното време и само ние, жените, си знаем цената за ходенето по това тънко въже. Когато разказът за него е изпъстрен с хумор и с жизнено важната не само за жанра, но и за живота ни, самоирония, нещата се превръщат в ужасно приятно преживяване.
