“Но книгата е дива и с мен се случват странни неща. Чета и... набъбвам. Имам вид на бременна в петия месец. Предговорът иска да изскочи направо от диафрагмата ми. Пощръклявам – не ме свърта да я чета у дома. Препикавам чужди територии – чета я по приятелки...” Това е част от прекрасния предговор на Виргиния Захариева към 10-ото издание на български език на книгата „Бягащата с вълци“ на Клариса Пинкола Естес – старши психоаналитик от школата на Юнг и cantadora (пазителка на старите истории и латиноамериканската традиция).

За мен „Бягащата с вълци“ е най-истинското и ценно знание, предадено от жена на жени. Тя трябва да бъде четена и препрочитана в различни възрасти и в различни моменти от живота. Тя се чете с очите, но се усеща чрез кожата, влиза в кръвоносната система и остава там. На моменти захапва за гърлото, но за да те събуди, да те срита в задника и да те изцери. Нейната мъдрост е първична и дълбока и стига до основите на същинското ни Аз, на психето, нашата обща майка – Дивата жена.

„Бягащата с вълци“ ме намери за първи път през 90-те, когато прекарвах с дни в книжарница „Писмена“ и събуди в мен смела и напориста вълчица, за която насилствено опитомяваната ми същност и времената, в които живеехме тогава, не бяха готови. После книгата изчезна от библиотеката ми (водена от желанието си да бъде споделяна), но пусна здрави и дълбоки корени в ума и в духа ми. Корени, които нито една житейска ситуация, нито един мъж, нито един болка не успяха да прекъснат. Днес, 10 години по-късно тези корени са здрави и силни и аз инстинктивно следвам и предавам завета на Вълчицата в мислите, които споделям, в женските разговори с мои приятелки, във всеки един аспект от живота си, защото се чувствам по-сигурна и закриляна от собствената си природа – от La Mujer Grande.

Езикът на книгата е завладяващ и не те оставя в покой нито за миг. Четейки, дълбоко в себе се имаш гъделичкащото усещане, че знаеш всичките истини, носиш в тялото си цялата информация, че си част от пъпната връв на всяка една от историите. И това наистина е така, защото в жените съществува сила, които жадува да бъде освободена.„Бягащата с вълци“ черпи своята енергия от древни приказки, митове и легенди, предавани от уста на уста и опазени от „цензурата“ на историята. Символите в тези разкази са запазили езическия си смисъл и значение. Те не са „ампутирани“ или заменени от християнска интерпретация на посланията (която осакатява женската природа и я лишава от жизненоважната връзка със същността ѝ). В тях Древната жена остава лечителка и жрица, без да се превръща в зла вещица. Там тя е La Loba – събирачка на кости, от които, пеейки, пресътворява своята инстинктивна природа и я пуска да създава и разрушава, да танцува и крещи, да вие срещу луната.

Много жени се „омъжват“ за опустошителни мъже, ситуации, моменти или чувства, които смучат жизнената им сила и ги лишават от истинската им, търсеща и любознателна натура. За себе си мога да кажа, че сама съм се закачала за такива „спътници“, че съм живяла като жена на Синята брада – научена да се примирявам, да приемам безмълвно и преди всичко да не „душа“ наоколо. Не трябва да лишаваш вълка от обоняние, така както не трябва да отнемаш своята първична женска енергия. Така ще увредиш емоционалността си, а именно женската емоционалност е Създателката, Майката, Онази, която вижда в тъмното.

Независимо дали с „хищника“ от сънищата ни, с историята за тюленовата кожа или чрез символиката на Василиса Премъдрата, „Бягащата с вълци“ дава насоки как да преодолеем страховете, негативизма, себеотрицанието или себеподценяването и комплексите си, за да живеем пълноценно, в мир и хармония с Дивата жена, как да се изправим срещу най-тъмните кътчета на психиката си и да ги победим, как да се вслушваме във вътрешния си глас и в гласа на La Que Sabe – Онази, която знае как да променим отношението си към живота от „каквото е писано, ще се случи“ към „искам да видя всичко, каквото има за виждане“.

Книгата е безценен извор на знания за смисъла на жената, за нейната социороля, за реалните ѝ нужди, сила и стремежи. С ентусиазъм мога да споделям още от личния си опит с „Бягащата с вълци“, но разговорът с Вълчицата трябва да е личен и интимен. Затова, отварям на произволна страница и завършвам така: „Съветвам ви да направите descansos, да седнете пред диаграмата на своя живот и да попитате: „Къде са кръстчетата? Къде са местата, които трябва да се помнят, които трябва да бъдат благословени?“ Във всички тях има смисъл, който вие използвате в днешния си живот. Трябва да го помните, ала в същото време трябва и да го забравите. Нужно е време. И търпение.“

Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com