Толкова рядко ми попадат красиво оформени, добре издадени и грамотно написани книги, че не мога да не започна с това – тази е от тях. В малко нестандартен формат, на хубава хартия, с остроумно решена корица, просто е удоволствие за сетивата. Такава трябва да е всяка книга в библиотеката ни, но родните издателства все по-рядко си позволяват подобен разкош.[[more]]Тъжна, нежна и странна е тази книга. Пълна с малки и големи букви и чувства, с криволици на текста и въображението, с подпъхнати под ред и под сурдинка обяснения, намеци и обвинения. Но най-много са думите, изречени с болка и сякаш написани с кръв – почти очаквах да са отпечатани в червено, както пътеписите на Радмила са сякаш с цветовете на шевица и направо миришат на мащерка и чубрица.
Това е един мислен диалог на Радмила с нейния покоен баща, който не е видял нищо от „новото“ време и е оставил малкото си момиче да порасне само. Социалистическото детство в панелката в „Люлин“, строгите родители и вездесъщия недоимък, който прави и най-обикновените неща далечни и мечтани, са единия полюс на историята на Радмила. На другия е тя сега – космополитно същество, търсещо себе си в пътуване и писане.
Книгата е като калейдоскоп – в нея сякаш са събрани абсолютно всички парченца текст, които авторката е написала някога. Някои са наистина прекрасни, красиви и вълнуващи. Други, обаче, не са. Това прави книгата малко тромава, на места - досадна, на други - претенциозна. Тази почти отчаяна нужда на Радмила да докаже на баща си колко голяма и знаеща е станала е довела до това, части от книгата да са написани на английски и немски (без превод). Не можах да разбера идеята, въпреки че разбрах текстовете.
Определено бих си купила и следващата книга на Радмила Младенова, с надеждата да обърне огледалото от себе си към света.
