Неделен книжен клуб

„Черната кутия: Ниско прелитащи кучета“, Алек Попов

Ако не сте чели първата част, препоръчвам ви тази книга като едно от добрите произведения на новата българска литература

„Черната кутия: Ниско прелитащи кучета“, Алек Попов

„Черната кутия“ беше първата книга на Алек Попов, която прочетох преди много години и авторът й веднага стана един от любимите ми български писатели. От тогава до сега не съм пропуснала нито едно негово произведение. Нещо повече – творбите му неизменно ме очароват, чувствам ги близки, абсолютно разбираеми и страшно забавни, така че ги чета с голямо удоволствие. Естествено, веднага си купих и новата „Черната кутия: Ниско прелитащи кучета“, анонсирана като своеобразен нов прочит на старата история, и се настроих за поредната порция Алек Попов. Не очаквах, че тази симпатична книга от едно време ще се окаже първото ми разочарование от любимия автор.[[more]]Да, това отново е историята на математика вундеркинд Михаил Банов, починал загадъчно някъде в САЩ, в малък провинциален университет, където години наред гасне от самота и пиене. И на неговите двама синове, също заминали отвъд океана да търсят късмета си или себе си – това е само въпрос на лична преценка. Недко и Ангел са във всяко отношение въплъщение на българския „невъзвращенец“ – единият е инвестиционен банкер, богат, самотен и циничен, прекрасно адаптирал се нюйоркчанин, другият е симпатичен и наивен интелектуалец, пълен с илюзии и оптимизъм, който се захваща за всякаква работа в очакване на по-добри времена. Историите им се развиват паралелно, почти без да се пресичат, разказани в характерния за Алек Попов забавен стил със стряскащо точни наблюдения върху родната и американската действителност.

Проблемът не е в историята – тя е все така интересна, на границата на магическото, където винаги се случват добрите истории. Просто този път книгата ми се стори старомодна и по някакъв начин неактуална. Макар и криволичещо, макар и объркано, нашето общество все пак е надраснало някои от илюзиите си за последните две десетилетия и „американската мечта“ определено е една от тях. И макар че целта на тази книга е отчасти тази – да развенчае мечтата, очарованието й за мен беше точно в обратното – в магията на илюзиите и светлината на онези надежди, с които живеехме тогава.

Ако не сте чели първата част, препоръчвам ви тази книга като едно от добрите произведения на новата българска литература. Но ако сте фен на първата „Черна кутия“, останете си такъв – младостта ни не може да се пренапише, за жалост.