Марион Пошман е поетеса и писателка и прозата й е поетична дори там, където разказва за най-простия делник. Преводачът Милен Милев чудесно е запазил това усещане, така че „Черно-бял роман“ е книга, отличаваща се с красив език. Най-точно казано – цветен език.
Купих си романа на коледния панаир на книгата и се оказа, че моят екземпляр е с автограф от авторката. Нейното желание е било подписаната книга да попадне у случаен читател и това се оказах аз. Може би така е трябвало да стане, за да може повече хора да разберат – това е необичайна книга, за едно далечно и странно място, но същевременно това е роман, в който за нас няма нищо неясно и нищо излишно.
Главната героиня, алтер его на писателката, отива на гости на баща си в далечния Магнитогорск, където група немски инженери са изпратени да изградят електрическата инсталация в един от заводите за стомана. Всички герои в тази книга са символи сами по себе си – градът Магнитогорск, който дори не е съществувал на картата, затворен комплекс от заводи за стомана и работнически общежития, град фантом, построен в ледената пустош на място, където никой никога не е живял. Напълно изкуствен град, пълен с хора, дишащи отровен въздух от раждането си, самоотвержено посветени на една неясна, но голяма идея. Германците на свой ред символизират „другия“ свят, хора на реда и порядъка, които напразно чакат доставките с материали и се опитват да проумеят огромното безхаберие и безстопанственост на руските си колеги. За германците хаосът е смърт. Самата зима също е символ, едно напълно античовешко време, което премазва човека, карайки го да върви винаги бавно, приведен срещу вятъра, борещ се да оцелее. Прозата на Магнитогорск е толкова безрадостна, че в царящото там безвремие е трудно да се каже кога се развива действието. В Магнитогорск социализмът никога не си е тръгвал.
На този фон единственият начин да се оцелее, е умението да се мечтае. В книгата е пълно с лирични отклонения в проза или поезия, които придават на непоносимо монотонното битие поне малко цвят. Близостта между хората също е белязана не толкова от красота, колкото от отчаяна нужда от топлина и интимност – които често са само миг на фона на огромната снежна пустиня. И понеже е абсолютно ясно, че нищо в тази история не е невярно, дори когато е измислено, думите на Марион Пошман са ледени и смразяващи – почти като зимата в Магнитогорск.
Живеем в опасна близост до възраждащи се сантименти към онова, което е било „едно време“. Магнитогорск също е това време – смразяващо всяка нормалност, изцяло в черно и бяло. Некомфортно вярна книга.
