Неделен книжен клуб

“Цветя от края на 80-те”, Румен Янев, Емил Братанов

Аз съм емоционално обвързана с онези времена и онези групи. Точно затова може би греша, но ми се струва, че след тях не се намери друг вид съвременна градска музика в България, която така дълбоко да бръкне в душите на връстниците си.

“Цветя от края на 80-те”, Румен Янев, Емил Братанов

В стая, скрита от закона,
чиновник благ реди цветя.
Шепи, тръпнещи в наслада,
пълнят вазата с боза.
(Васил Гюров, “Цветя от края на 80-те”)

Не мога да напиша нищо смислено в жанра “критика” точно за тази книга по няколко твърде лични причини. Първо, защото заглавието й е взето от абсолютно най-най-любимата ми песен на култовите Ревю. Второ, защото и аз съм го ползвала преди 12 години за заглавие на материал в тогавашното си списание “Нов Ритъм”, посветен на същата скъпа за мен тема. Трето, защото всичко, описано тук, е част и от моите млади години, когато се опитвах с кандидатстудентски трепет да се вмъкна в светилището на българската рок журналистика – вестник “Ритъм”, а авторите на книгата (единият впоследствие беше и мой главен редактор) ми се струваха титани на не твърде изящната, но всепомитащо мощна рокендрол словесност, с каквито не бих дръзнала да се меря...

Ето какви са фактите. Така нареченото Второ поколение на българския рок е представено в този респектиращ том под редакцията на Доротея Монова върху над 600 страници с над 270 снимки и над 240 текста на песни. Документалните четива са допълнени с нови красноречиви интервюта с участниците в онези събития от края на 80-те, които, слава Богу, са тук. Защото мнозина си отидоха от този свят – като китариста Бойчо Карабойчев от Ревю, като барабаниста Иван Латинов от Ера, като басиста и поет Димитър Воев от Нова Генерация, несравним с никого, изпъкващ над всички с прекрасната грозота на лириката си, както изпъкваше и над тълпата с високия си ръст.[[more]]За щастие Румен Янев и Емил Братанов са се срещнали с другите герои на епохата и са измъкнали от тях интригуващи истории за онези цинично-романтични времена, когато тоталитарният соц се разпадаше и когато музиката беше толкова важна, че при запознанство с някого след “как се казваш” се питахме “какво слушаш”. Тук са и Кольо Гилъна и Владо Унгареца от Контрол, и Васо Гюров и Милена Славова от Ревю, и Любо Малковски от Ера и Ер Малък, и Кристиян Костов и Киро Манчев от Нова Генерация (вторият беше и в Ревю), и Божо Главев от Ахат... Признавам, че първото интервю, което прочетох, беше с него; той е човекът, претърпял най-трудното и най-радикално духовно развитие – от рок китарист и “черна овца” (да, той е писал онзи текст на Ахат) до свещеник в малко провинциално селце. И ми беше хубаво да видя, че вярата му е помогнала да изведе искреността си от младежките бунтовни текстове до най-дълбоките, най-горчиви откровения за онези (и тези) времена. Без капка “фанатизъм”, както биха предположили някои в нашия прекалено светски свят.

Фотографиите в “Цветя от края на 80-те” – репортажни от рок концерти и на импровизирани “фотосесии” – са другото най-ценно тук заедно с лицата по тях. Снимките са на Стоян Гребенаров и Нели Недева-Воева, двама виртуози на обектива от времената, когато се снимаше на черно-бял филм, после филмът се проявяваше по сложен начин на тъмно и се копираше върху фотохартия, също на тъмно. Някои от кадрите на Нели, съпругата на Митко Воев от Нова Генерация, са още по-наситени и дръзки заради емоционалната обвързаност зад тях.

Аз също съм емоционално обвързана с онези времена и онези групи. Точно затова може би греша, но ми се струва, че след тях не се намери друг вид съвременна градска музика в България, която така дълбоко да бръкне в душите на връстниците си. А как точно стана това в края на 80-те, ще разберете от рок споменника на Румен Янев и Емил Братанов.