„1. Моето божество обувките
Онова лято за пръв път получих нови обувки. Ако поискате днес от мен да ви опиша първите си обувки и първото си сексуално преживяване, за второто бих могла да кажа само, че ужасно ме натърти. Що се отнася до обувките пък, първото ми впечатление беше неземно и достигаше до самия център на мъглявината Андромеда. Ослепително бели, с каишки около глезените, с изрисувани с дупчици пеперудки; с миризма, която се помни до края на живота; а отвътре така чисти, че дори не се осмелявам да пъхна ръката си в тях, а камо ли крака. Естествено, че първата нощ прекараха под възглавницата ми.“
Разбира се, нямаше как да не купя тази книга. Веднага разпознах в авторката сродна душа, въпреки екзотичното име – Фадила Нура Хавер. Оказа се босненка, така че не бях сгрешила много в преценката си.
В разказите, събрани в „Да се смея, като умра“, Фадила Нура Хавер разказва за своя живот - от пионерското си детство с големия род, седемте лели дебели и техните 27 (точно така!) мъже; невероятния съсед Кемо, в чийто двор има истинска циркова шатра; забравената вече Югославия, до войната, бягствата в Европа, следвоенно Сараево и опитите на оцелелите да подредят отново живота и емоциите си. В някои моменти прозата й напомня за Иво Андрич, забавна, поетична и красива, но без неговата мъдрост и проницателност. Фадила описва повече повърхностната, забавна страна на нещата, а когато страда, то е напълно по женски, с емоционални изблици и неясни поетични отклонения. Това прави книгата малко безинтересна на места, където отклоненията са съвсем извън сюжета. Но над всичко това тя е едно силно и умно момиче, което ще ни разсмее, ще оцелее и с удоволствие ще седне привечер с чаша вино на терасата си, която гледа към единствената вятърна мелница в Сараево. Наистина сродна душа…
