Тил Уленшпигел, признавам, е един от любимите ми легендарни герои, наред с Вилхем Тел и Робин Худ. Романтичният му ореол на свободолюбив волнодумец (от фолклора и от романа на Шарл дьо Костер) веднага събудиха интереса ми към новоиздадения роман "Тил" на младия немски автор Даниел Келман. Не е голяма изненада, че бях любопитна как се е справил с този толкова популярен образ.
Получи се една перфектна комбинация между създадената от автора литературна действителност и натрупания с годините ми скептицизъм към прекалено идеализираните лица във фолклорните предания.
"Тил" на Келман е блестящ, пълнокръвен текст, перфектно описание на безрадостната реалност във времена на несекващи военни действия, глад, мизерия, болести, бедност и невежество. Високомерен и незаинтересован от нищо, освен от собственото си място в йерархията, елит, който често е почти толкова непросветен, колкото и всеки обикновен човечец, затънал в калта на предопределеното си нещастие. И само единици, които не принадлежат към фалшивата сигурност и установеност.
Едно момче и едно момиче се присъединяват към странстващия народ – жонгльори, певци, клоуни, танцьори – след публичната екзекуция на бащата на момчето, който е заклеймен като вещер, само заради любознателността и способностите си. Сочен, дръзко непочтителен и неподчиняващ се на правилата, Уленшпигел, жонглирайки с думи и действия, сам изковава безсмъртието си.
Този роман за мен е и откритие на един невероятно добър, съвременен, немскоезичен автор.
