В една студена сутрин Стивън Луис отива с тригодишната си дъщеря до близкия супермаркет и само в един миг, докато плаща покупките си на касата, тя изчезва завинаги… Напълно погрешно в анотацията този встъпителен епизод от книгата на Иън Макюън „Дете във времето“ е представен като водеща сюжетна линия. Всъщност книгата преминава през този травматичен момент само като повод, който дава начало на едно продължително и интересно търсене на смисъла на живота. Реално погледнато, травматични и повратни моменти има в живота на всеки от нас, макар и не винаги те да са разтърсващи като в случая със Стивън. По-интересното е накъде ще тръгнем след това, накъде тръгва героят в романа… На практика Стивън изпробва всички познати модели за справяне с житейски кризи – от прекаляване с алкохола, отказ от всякаква работа, отдалечаване от приятелите, самонаказване чрез мълчание и раздяла с любимата жена, до рутината на ежедневните досадни ангажименти и напразни опити за късно сближаване с родителите му. Никое от тези неща не помага, но всички те са сякаш пътища, по които той върви и стига до някакъв кръстопът, на който успява да каже – Стига! Очевидно пиенето не помага, гледането на телевизия не развлича, лудостта е отблъскваща, а смъртта далечна… Всяка сюжетна линия е описана от Макюън прецизно, в присъщия му превъзходен стил, така че книгата се чете лесно и е много приятна, въпреки сериозния сюжет. В крайна сметка всичко завършва добре и с простата поука, че ако запазим здравия си разум и не унищожим емоциите си, животът обезателно ще ни върне отнетото. В анотацията пишеше също, че това е един от най-обичаните романи на Макюън. Чела съм всичките му книги, преведени на български и определено и на мен този роман вече ми е един от най-любимите!