Тази история е разказана от една жена и това си личи във всяка дума. Аз самата много пъти разпознавах в книгата свои мисли, емоции, особения начин, по който подреждам думите или виждам нещата в света – един съвсем женски свят, в който най-голямо място заемат любимият мъж и децата, а всичко останало се сглобява от спомените – поне за героинята от романа.[[more]]Защото героинята на Мерете Линдстрьом е много по-възрастна от мен. Тя и мъжът й Симон са пенсионери, трите им дъщери живеят отделно и най-близкият им човек е латвийската домашна помощница. В залеза на един спокоен, подреден и пълноценен живот, двамата възрастни съпрузи се опитват символично да затворят кръга и да не оставят нито една тайна неразкрита пред децата си. А тайните в семейството са две – Тя е имала момченце, което е дала за осиновяване, Той е евреин, оцелял през войната, но живеещ с чуждо име и самоличност и тайно търсещ следите на отдавна изчезналото си семейство. Да се признае истината пред дъщерите се оказва непосилна задача и Тя намира утеха като се грижи за гроба на неизвестен млад мъж, а Той потъва в пълно мълчание.
Меланхолична, добре написана и без никакви неочаквани обрати, без присъди или ясен край, тази книга е сякаш само откъс от много по-голямата история на възрастното семейство, което след драматичната си младост е отвикнало да се справя дори с най-малкия конфликт. За мен лично историята беше малко недовършена и някак безнадеждна.
