Неделен книжен клуб

"Доведете труповете" или как се пада отвисоко

Литературният първоизточник на "В сянката на Тюдорите", който върви в момента по БНТ

"Доведете труповете" или как се пада отвисоко

По БНТ през януари излъчват сериала на BBC "В сянката на Тюдорите". Отличената със "Златен глобус" телевизионна поредица е по хитовите романи на Хилари Мантел за Томас Кромуел – "Вълци" и "Доведете труповете". По този повод си припомням любимата си книга на тази писателка.

Понякога наградите имат противоречив ефект. Някои читатели се плашат от прекалено награждавани книги – сякаш се страхуват да не би романът да е труден за четене. А други се хвърлят да четат с устрем, но само и само за да намерят нещо, което не им харесва – все едно за да се противопоставят на оценяващите институции. Затова още отсега ви казвам – забравете, че "Доведете труповете" бе удостоена с наградата "Ман Букър"; че спечели и "Коста"; че донесе на авторката си и наградата "Дейвид Коен", известна като "Британският Нобел". Забравете ги и приемете този роман не като най-награждавания във Великобритания за 2012 г., а като роман, който всяка жена, която си вярва, че може да върти мъжете на малкия си пръст, трябва да прочете (и всеки мъж, който си мисли, че може безнаказано да има поне шест жени). Защото поуката в него никак не е малка. [[quote:0]] Тази книга е илюстрация как от най-високото може да паднеш най-лесно… или поне главата ти да падне. Доказателство как можеш за по-малко от три години да се превърнеш от най-любимата на един мъж жена в най-омразната. Съдбата на Ан Болейн е кошмарът на всяка жена. Един мъж да е готов да направи всичко, за да те получи, но веднъж получил те – бързо да те отхвърли. "Доведете труповете" е историята на един емблематичен брак, в който много съпруги виждат отражение на своя собствен. Защото моралната екзекуция понякога е по-страшна от реалната.

И докато във "Вълци" все още можеше да съчувстваме на Хенри – със застаряваща жена и влюбен в по-млада, в "Доведете труповете" той вече започва да се проявява като прекалено лекомислен и самовлюбен. В единия момент с трепет очаква дете и обгрижва Ан, в следващия – просто махва с ръка и сякаш казва: "Моля, следващата!". Без значение как това ще се отрази на съпругата му, на дъщеря му, на цялото й семейство, на поданиците му, на цялата държава, дори на световната политика. И макар че в конкретния роман става дума за разтрогването на втория му брак, в чисто исторически план знаем, че ще последват още четири, и това съвсем потиска възможността да изпитаме симпатии към Хенри. 

В същото време Ан печели съчувствието ни. Дори и всички обвинения срещу нея не могат да убедят читателя, че тя наистина е виновна. Все пак подобни изфабрикувани обвинения имат за цел да убедят единствено съд, в който обвиненият в измяна срещу краля по презумпция се счита вече за "труп". Стремителен възход и стремително падане – това е животът на Ан. От дъщеря на обикновен благородник тя става кралица. Разбира се, за да го постигне, самата тя измества една кралица от сърцето на краля и от мястото до него на трона. Ан използва идеално козовете си – невинността си и отегчението на Хенри към тогавашната му съпруга, и след време Джейн Сиймор я бие със същите тези козове.

Но нима можем да обвиним Ан? Няма как да повярваме на всички ужасни неща, които се скалъпват срещу нея – че дори за вещица искат да я обявят. Основното й прегрешение всъщност е само едно – че полага огромни усилия да спечели един мъж и след това като че ли се успокоява от положението си на съпруга и забравя, че трябва да продължава да прави всичко по силите си мъжът до нея да е щастлив. То ако наказваха за подобни прегрешения, много от нас щяха отдавна да са обезглавени.

Но все пак тази книга е преди всичко за Кромуел. Той отново е най-яркият герой – като нарисуван с цветни бои на черно-белия фон на другите образи. Дори Хенри и Ан бледнеят пред него. По исторически сведения Кромуел наистина е бил човек, който е успявал да влиза под кожата на другите. Именно затова Хилари Мантел заслужава истинска похвала – успяла е да му вдъхне живот и да му придаде от силите, които е притежавал приживе. Защото той е толкова силен герой, че лесно влиза под кожата на читателя и го запленява, точно както навремето е правел с кралете и кралиците. [[more]] Да, Кромуел е пресметлив, грижи се преди всичко за собствените си интереси, разпределя земи на своите близки, урежда свои хора на важни позиции. Но всичко това не може да прикрие човека зад политическата фигура. Кромуел е един самотен мъж, който все още с болка в сърцето си спомня за двете си починали дъщери, който така и не намира сили да превъзмогне загубата на жена си и да обикне друга. Той е грижовен баща, който се притеснява, когато синът му отива на първия си турнир и дори се опитва да му уреди по-лесен противник. Той дълбоко в себе си все още е ранимото дете, което е било пребивано от баща си и което цял живот е трябвало да прави всичко по силите си, за да оцелее.

Няма да крия – Кромуел ми влезе под кожата до такава степен, че все още ме е страх да прочета последната част от трилогия – Mirror and the Light, защото не знам как ще понеса смъртта му. Каквато и писателска власт да има Хилари Мантел, няма начин да го спаси. А на мен сърцето ми се къса.