ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

„Думата на обвиняемия“, Джон Банвил

„Думата на обвиняемия“, Джон Банвил

Издателство "Алтера"

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Джон Банвил е от онези писатели, чиито книги познавам и обичам благодарение на преводача им. За мен този автор е неотделим от Иглика Василева, която има заслугата да разкрие на българския читател невероятно красивия му стил и език. „Думата на обвиняемия“ е първата книга на Банвил, която чета в превод на Ангел Игов, като Иглика Василева е редактор. Текстът отново е отличен – монолитен, въздействащ и добре преведен.

Преводът на оригиналното заглавие не е буквален, но със сигурност е сполучлив, защото именно думите са най-важното в тази книга, написана изцяло като монолог и разказваща за отдавна отминали събития.

„Думата на обвиняемия“ прилича много на други две от преведените у нас книги на Банвил – „Недосегаемият“ и „Древна светлина“. Те също са монолози на мъже на възраст, които си спомнят за живота си в ретроспектива и се опитват да разберат кои са онези повратни моменти в личната им история, които са белязали пътя им. Но докато в предишните две книги героите са успели и реализирани в професията си, то Фреди Монтгомъри в „Думата на обвиняемия“ е, както подсказва и заглавието, обвиняем в дело за убийство, отрепка и никому ненужен човек.

И в този роман на Банвил героят се опитва да разбере какво го е накарало да предпочете даден избор пред друг, наглед еднакво валиден. Фреди е убиец, при това е извършил престъпление с висока степен на жестокост, но противно на очакванията на читателя това не го прави свиреп или съвършено различен от нас човек. Пътят му към злото е предопределен от безволие, алчност и лош късмет. Излишно е да се ласкаем, че сме напълно лишени от тези недостатъци. Именно в това е и голямото умение на Банвил – да обърне огледалото към нас и да ни покаже още едно лице на човека.

 

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...