ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

„Двеста линейки на час“, Йордан Д. Радичков

„Двеста линейки на час“, Йордан Д. Радичков

ИК "Жанет 45"

Обърнете внимание на тази книжка. Корицата й е необикновена и от нея с повишен интерес – с цели два чифта очи – ни наблюдава едно момче и ни се смее. А на какво се смее, ще разберете, ако отворите тази трета (вече) книга с разкази на внука на Йордан Радичков.

Първото, което поне на мен ми направи голямо впечатление и ме очароваше до последната страница, е чудният български език на автора. Ако има нещо, в което определено да личи приемственост между двамата Радичкови, то това е хубавият малко старомоден език, на който са разказани историите им. Голямо удоволствие е в наше време, когато чуждиците са общоприети, а вниманието към словореда и граматиката се смятат едва ли не за отживелица, да попадна на писател, който така грижливо подбира думите си и ги подрежда в мелодични изречения. Второто (и то много Радичково) е вниманието към най-обикновените дребни хорица и малките случки в техния живот.

Част от сюжетите на младия Радичков са далечно продължение на дядовите му – възрастните бедни селяни, отдавна изоставени по обезлюделите села, или кучетата, умни и усмихнати, защото едно глупаво куче не може да оцелее на улицата.

Йордан Д. Радичков си има не само свой език, но и свой свят, за който разказва в книгата си, разказ след разказ. Не всяка от историите ми беше докрай ясна и вълнуваща, може би защото това е първата книга на този автор, която чета. Като цяло ми остана усещане за една печал и огорчение. Авторът трудно приема и преглъща несправедливостта наоколо, а част от разказите са откровено песимистични.

Интересна книга на добър човек и добър писател. Едва ли великият Радичков би си пожелал по-различен внук.

 

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...