Обърнете внимание на тази книжка. Корицата й е необикновена и от нея с повишен интерес – с цели два чифта очи – ни наблюдава едно момче и ни се смее. А на какво се смее, ще разберете, ако отворите тази трета (вече) книга с разкази на внука на Йордан Радичков.
Първото, което поне на мен ми направи голямо впечатление и ме очароваше до последната страница, е чудният български език на автора. Ако има нещо, в което определено да личи приемственост между двамата Радичкови, то това е хубавият малко старомоден език, на който са разказани историите им. Голямо удоволствие е в наше време, когато чуждиците са общоприети, а вниманието към словореда и граматиката се смятат едва ли не за отживелица, да попадна на писател, който така грижливо подбира думите си и ги подрежда в мелодични изречения. Второто (и то много Радичково) е вниманието към най-обикновените дребни хорица и малките случки в техния живот.
Част от сюжетите на младия Радичков са далечно продължение на дядовите му – възрастните бедни селяни, отдавна изоставени по обезлюделите села, или кучетата, умни и усмихнати, защото едно глупаво куче не може да оцелее на улицата.
Йордан Д. Радичков си има не само свой език, но и свой свят, за който разказва в книгата си, разказ след разказ. Не всяка от историите ми беше докрай ясна и вълнуваща, може би защото това е първата книга на този автор, която чета. Като цяло ми остана усещане за една печал и огорчение. Авторът трудно приема и преглъща несправедливостта наоколо, а част от разказите са откровено песимистични.
Интересна книга на добър човек и добър писател. Едва ли великият Радичков би си пожелал по-различен внук.
