След магическата красота на Любов, горчивата реалност на Черно мляко и преплетените във времето и пространството съдби в Копелето на Истанбул и Чест, очаквах лека за четене и пълна с интересни факти книга, но се срещнах с нещо по-различно.
 

Религиозната и фолклорна традиция в Турция, двете тясно преплетени, са по правило устни и свързани с разказване на истории за действителни личности, в които неусетно се преплитат мистични елементи, а също така и лични наблюдения на автора. „Дворецът на бълхите“ е книга, написана в тази традиция. Историята за двете стари гробища, върху които се издига блок, в който се събират и пречупват през магическото съдбите на най-различни хора, звучи на ръба на нереалното през цялото време. Самият Дворец на бълхите е като един умален Истанбул – в него живеят турци, арменци, руснаци и някои не съвсем определени индивиди, по цял ден се разнася женско бърборене и се раздават сладкиши, центърът на клюките е във фризьорския салон, има красив ерген, млада любовница, недъгаво дете, тайнствена вдовица и много нещастни семейства – всяко по своему. Някои от историите са любопитни, други заплетени, а трети съвсем махленски. Типично по женски и на моменти излишно подробно, Елиф Шафак разказва за тайните и навиците на обитателите на блока и като всяка жена повтаря най-скандалните моменти по няколко пъти, а от време на време започва поредната история сякаш от средата.
 

За толкова талантлив автор е ясно, че може да разкаже увлекателно дори и клюките от фризьорския салон. Вероятно именно това е Турция за повечето жени, които живеят в подобни „дворци“ – една реалност, изтъкана от турски сериали, междусъседски дрязги и малки ежедневни суеверия. Може би защото този свят ми е толкова далечен, беше любопитно да чета за него, но не се развълнувах повече, отколкото от някое добре разказано предание.