ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Джумпа Лахири – моят личен бард на самотата

Джумпа Лахири – моят личен бард на самотата

Жанет 45

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Самотата като свобода. Самотата в любовта, като дълбока нужда, която носим в себе си. Самотата като пътуване, като съдба.

Героите на Джумпа Лахири винаги носят самотата в себе си, откъснати от родната Индия и сякаш неспособни да пуснат корени на ново място. Всъщност за някои от тях отдалечаването от условностите на родната земя и нейната ужасяваща бедност е огромно облекчение. В тази книга има от всички тези емоции.

Низината“ е последната книга на любимата ми Джумпа Лахири, един от най-прекрасните гласове в съвременната литература. Мога да сравня въздействието на прозата й с музика – толкова силни са чувствата, които изпитвам и толкова непосредствено ги излъчват нейните думи. Този й роман е финалист за наградата Ман Букър и Националната награда за литература, а в българското издание има цитирани поне дузина рецензии, пълни със суперлативи. Уверявам ви – няма никакво преувеличение.

„Низината“ е мястото където се раждат братята Субхаш и Удаян, но името много повече се отнася към онази тиха низина вътре в нас, където се скриваме в трудните мигове на живота си. Субхаш е по-големият, по-предпазливият, по-отговорният. Когато младият и пламенен Удаян е убит от полицията като наксалит, без съд и присъда, Субхаш се жени за бременната си снаха и я отвежда в САЩ, за да спаси нея и детето й. Книгата проследява целия живот на семейството, десетилетия наред, разхвърляни по време и място. Този път усещането за другост у индийците не ми се стори толкова силно. Онова, което определя съдбите им и съдбовните им избори, е именно самотата вътре в тях. Тя е, която прави Гаури напълно негодна за майка, тя е, която държи буден Субхаш дори в най-спокойните му дни – самотата, която им е нужна, за да оцелеят. Това е и най-прекрасното в тази книга – това некомфортно усещане, че понякога не сме в състояние да бъдем „правилните“ хора и да чувстваме онова, което останалите очакват от нас.

Трябва да благодаря на Надежда Розова за прекрасния превод, който е запазил невероятната красота на прозата на Лахири и цялата й образност. Една лирична книга за любовта и живота, винаги толкова неочакван. Не я подминавайте.

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...