“Човешкото тяло” на Паоло Джордано е написана след успеха на дебютния му роман “Самотата на простите числа”, с който младият автор, иначе доктор по теоретична физика, изненада критика и читатели. Самият той признава, че не е бързал с втората си творба, съзнавайки добре клопката, дебнеща всеки творец, спечелил сърцата с първото си произведение.
Признавам, че мен “Простите числа” не ме грабна и така и не го дочетох, докато този – роман за Афганистан и мисията на италианска военна част, макар и тръгнал ми малко мудно в началото, довърших, и съм на мнение, че е един много добре написан текст.
Това е мъжки роман – по-скоро не е за деликатни момичешки души. Цялата тази войнишка грубост, безсмислените издевателства на едни войници над други, равнодушието на останалите, грубиянските шеги, неуредиците в снабдяването с хранителни провизии, враждебността на местното население, недооценяването и подценяването... База в Гулистан, недостатъчно защитена, заобиколена с планини... Цялото онова безсмислие, характерно за военните конфликти, чието начало е изгубено в паметта на участващите, цялата безнадеждност, която изглежда монотонна и скучна, всеки момент с възможност за поредна кървава баня, отнет живот и прекършване на съдби...[[more]]Да, романът е антивоенен, малко по-софистичен, без капка ирония за моя вкус и като че леко антифеминистки. Поне на мен така ми се стори заради липсата на поне един смислен и положителен женски образ. Такива не са нито бюрократката Ирене, посочена като причина за недообмислената операция, нито русокосата Дзампиери, чието невнимание отделя от кордона частта на подофицер Рене. Сякаш жените не са способни и нямат място в “стратегията и тактиката на войната”...
Разбира се, това впечатление може да е само отражение на личния ми вкус и ценностна система, което не бива да отказва никой любител на съвременна европейска проза от прочита на “Човешкото тяло”, защото книгата си заслужава.
