ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Елиф Шафак, „Островът на изгубените дървета“ и миналото, от което винаги бягаме

Елиф Шафак, „Островът на изгубените дървета“ и миналото, от което винаги бягаме

Снимка: изд. Егмонт

Понякога се потапям в някоя книга, докато не я прочета, дори ако това означава да се лиша от сън. Други обичам да разгръщам на малки глътки, за да се насладя на думите, по-бавно да свършат, по-дълго да продължи удоволствието от четенето им. Точно това ми се искаше да направя с новата книга на Елиф Шафак„Островът на изгубените дървета“ (изд. "Егмонт"). Не много успешно, разбира се, защото тя за пореден път доказва колко увлекателно може да пише, да разказва толкова вкусно, обаятелно и болезнено едновременно, защото в тази книга красотата, любовта, разрухата, войната, болката и загубата вървят ръка за ръка.

И сякаш с тези непрекъснати контрасти историята става още по-въздействаща и вълнуваща. История, която ни отвежда ту в миналото, в ароматния, топъл и разделен Кипър, ту в настоящето, в Лондон, където същото това минало е погребано заедно със смокинята в задния двор. Но както тя на пролет ще бъде изровена отново, така и миналото няма как да остане забравено, макар и да е „тъмно, криво огледало“, в което виждаш само собствената си болка.

От една страна тази книга е като една не толкова красива, но донякъде щастлива приказка за любовта. Любовта между туркинята Дефне и гърка Костас, дръзнали да се обичат там, където „не изгубваш сърцето си във време, когато сърцата трябва да останат заключени, особено за хора, които не са от твоята религия, не говорят твоя език и не са със същата кръв. Лятото на 1974 година в Кипър не беше време за влюбване. Не на това място и не в този момент. Но те двамата бяха точно там и точно тогава...“ През много загуби трябва да преминат Дефне и Костас, за да намерят отново пътя си един към друг, но тя любовта има памет. Понякога твърде болезнена, но не и непреодолима. И докато двамата мълчаливо преминават през нея, то една смокиня е готова да разкаже онова, което често ни е страх да изречем на глас – и когато обичаме, и когато бягаме, и когато се връщаме към миналото. Защото както "казва" смокинята в книгата:

„Хората и животните може да обикалят до безкрай в търсене на храна, заслон или интимен партньор, както и да се приспособяват към различни условия, а ние правим всичко това на място. С корени в земята.“

Именно тази смокиня, която Дефне и Костас ще се опитат да спасят, като вземат клон от нея в тяхното бягство към Лондон, сякаш олицетворява принадлежността ни към определено място и травмите, които носим от миналото си или наследяваме от родителите си. И колкото и да бягаме от тях, те винаги ще намират начин да поникнат и да напомнят за себе си. Като парче баклава, което може да съживи спомени, забравени аромати и загърбени емоции. Елиф Шафак често засяга в книгите си темата за емигрантството и хората, които се налага да живеят далеч от родината си, като самата нея, която от години живее в Лондон и не може да се върне в любимия си Истанбул.

В Лондон се ражда и дъщерята на Дефне и Костас – Ада, която двамата се опитват да опазят от миналото. Не говорят за него, не говорят за Кипър, не говорят за семействата си. Но всичко това застига 16-годишната Ада, която има нужда от отговори, особено след като трябва да се справи с най-голямата загуба – тази на майка си. „Винаги съм вярвала в наследената болка“, казва и Шафак в едно от последните си интервюта за The Guardian.

„Носим едно място в душата си, дори чрез историите, които не са ни разказали. Можем да усетим празнотата. Миналото има значение, защото то ни оформя, независимо дали го познаваме, или не.“

И Ада има нужда да събере парчетата на разбитото от загубата щастие, да разбере защо баща й може да прекарва часове, говорейки си с една смокиня, отколкото със собствената си дъщеря. Не, мълчанието не помага, особено ако се борим неуспешно с болката, защото рано или късно започваме да крещим с пълно гърло. Да я изкрещим тази болка. Като едно 16-годишно момиче в Лондон, което трябва да намери себе си тогава, когато всички около нея мълчат. Но дали ще укроти демоните и ще съшие историите от „конци, тънички като вените в крилата на пеперудите“, за да спре да се крие зад вратата на собствените си емоции, ще ви оставя сами да прочетете. В тази книга, в която вкусът на смокинята опиянява и нагарча едновременно.

 

Елиф Шафак: „Когато пиша, се чувствам свободна“

 

 

Ако бях филм, щях да бъда "Полунощ в Париж". Ако бях книга, щях да бъда "Романът на Зелда Фицджералд". Ако бях песен, щях да бъда A little party never killed nobody. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така утолявам и жаждата с...