Неделен книжен клуб

Февруари в стихове от Валентина Радинска

Поезия през зимата

Февруари в стихове от Валентина Радинска

Валентина Радинска е родена в Сливен през септември 1951 година. Работила е като редактор в студията за игрални филми „Бояна“ и като журналист. Член e на Сдружението на българските писатели и на българския ПЕН-клуб. Първата ù стихосбирка „Към мен върви човек“ излиза през 1977 година. Следват поетичните книги „Нощна книга“ (1983, 2004), „Не“ (1988), „Чистилище" (1993), „Всичко" (1995), „Поне" (2001), „Нощна книга" (2004). Съставител е на антологията „Съвременна българска поезия" (2001). Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици и са включени в пет англоезични антологии, издадени в САЩ, Канада и Англия.

Носител е на множество литературни награди, а в поезията ù тишината и крясъците на душата съжителстват в дома на мерената реч като бяло и черно, които не са пълноценни едно без друго. Споделяме с вас две стихотворения от Валентина Радинска, посветени на февруари, от нейната стихосбирка „Нощна книга“.

***

Кардиограма

Ще доживея до лятото. А сега – февруари е стръмен,

и градът се задъхва, подхлъзва, пълзи към върха му.

Зъзнат крехки звезди в заледените мъртви фонтани,

и пияните рижи мъже ми напомнят баща ми.

 

Сякаш люта война – зима в пустите плажове шета,

като склад за шинели е разбъркано, сиво морето;

мълком призрачни кораби в хоризонта настръхнал

                                                                    потъват,

дърпат чайките мократа мърша, на кръст я

                                                                    разпъват...

 

Ще доживея до лятото... Знам си колко това ще ми

                                                                         струва.

А навън февруари – бяла примка за мене сънува.

Бог да пази звездите в заледените мъртви фонтани

и мъжете, които така ми напомнят баща ми!

 

Разточително-кратко сме млади, и имаме вяра,

унизително-дълго я носим по разни пазари;

милиарди самотници – колко тъжни надежди лелеем,

как мъчително трудно решаваме – да оцелеем!

 

Затова посред зимата, свела ледени устни над мене,

посред тази случайна, съчинена без обич вселена;

пред звездите трошливи в заледените, мъртви фонтани,

и пред мъжете, които така ми напомнят баща ми –

аз повтарям, повтарям на себе си, и в плача си се смея:

 

ще доживея до лятото... Ще доживея!

Има и още едно...


Предисловие

Февруари е. Нощ е. Бръска сняг полегат.

Отегчено мъждеят стари улични лампи.

Да върви по дяволите този свят,

в който трябва да ходим като с котешки лапи!

 

Стари смешки. Шегувам се. Хитрост. Все пак –

знам, че вчера бе същото, тъй ще бъде и утре:

черни къщи мълчат като погреб барутен,

украсява ги в бяло този нашенски сняг!

 

Февруари е. Нощ е. Може би полудявам,

или вече съм луда, затова се надявам:

че все някой ще блъсне настрана свойта супа,

свойта чаша със вино домашно ще счупи

и глава ще покаже от свойта хралупа,

и ще види снегът как все трупа, все трупа,

и ще види снегът как засипва полека

всяка жива пътека от човек до човека,

как душите са дадени – само прах да събират,

как – послушни и сити – тези къщи умират!

 

Февруари е. Нощ е. Може би полудявам...

Или – вече съм луда, затова се надявам:

че един между нас – ще отвори очи,

че един между нас – няма да премълчи!

 

Три стихотворения от Мария Лалева