Валентина Радинска е родена в Сливен през септември 1951 година. Работила е като редактор в студията за игрални филми „Бояна“ и като журналист. Член e на Сдружението на българските писатели и на българския ПЕН-клуб. Първата ù стихосбирка „Към мен върви човек“ излиза през 1977 година. Следват поетичните книги „Нощна книга“ (1983, 2004), „Не“ (1988), „Чистилище" (1993), „Всичко" (1995), „Поне" (2001), „Нощна книга" (2004). Съставител е на антологията „Съвременна българска поезия" (2001). Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици и са включени в пет англоезични антологии, издадени в САЩ, Канада и Англия.
Носител е на множество литературни награди, а в поезията ù тишината и крясъците на душата съжителстват в дома на мерената реч като бяло и черно, които не са пълноценни едно без друго. Споделяме с вас две стихотворения от Валентина Радинска, посветени на февруари, от нейната стихосбирка „Нощна книга“.
***
Кардиограма
Ще доживея до лятото. А сега – февруари е стръмен,
и градът се задъхва, подхлъзва, пълзи към върха му.
Зъзнат крехки звезди в заледените мъртви фонтани,
и пияните рижи мъже ми напомнят баща ми.
Сякаш люта война – зима в пустите плажове шета,
като склад за шинели е разбъркано, сиво морето;
мълком призрачни кораби в хоризонта настръхнал
потъват,
дърпат чайките мократа мърша, на кръст я
разпъват...
Ще доживея до лятото... Знам си колко това ще ми
струва.
А навън февруари – бяла примка за мене сънува.
Бог да пази звездите в заледените мъртви фонтани
и мъжете, които така ми напомнят баща ми!
Разточително-кратко сме млади, и имаме вяра,
унизително-дълго я носим по разни пазари;
милиарди самотници – колко тъжни надежди лелеем,
как мъчително трудно решаваме – да оцелеем!
Затова посред зимата, свела ледени устни над мене,
посред тази случайна, съчинена без обич вселена;
пред звездите трошливи в заледените, мъртви фонтани,
и пред мъжете, които така ми напомнят баща ми –
аз повтарям, повтарям на себе си, и в плача си се смея:
ще доживея до лятото... Ще доживея!
Има и още едно...
Предисловие
Февруари е. Нощ е. Бръска сняг полегат.
Отегчено мъждеят стари улични лампи.
Да върви по дяволите този свят,
в който трябва да ходим като с котешки лапи!
Стари смешки. Шегувам се. Хитрост. Все пак –
знам, че вчера бе същото, тъй ще бъде и утре:
черни къщи мълчат като погреб барутен,
украсява ги в бяло този нашенски сняг!
Февруари е. Нощ е. Може би полудявам,
или вече съм луда, затова се надявам:
че все някой ще блъсне настрана свойта супа,
свойта чаша със вино домашно ще счупи
и глава ще покаже от свойта хралупа,
и ще види снегът как все трупа, все трупа,
и ще види снегът как засипва полека
всяка жива пътека от човек до човека,
как душите са дадени – само прах да събират,
как – послушни и сити – тези къщи умират!
Февруари е. Нощ е. Може би полудявам...
Или – вече съм луда, затова се надявам:
че един между нас – ще отвори очи,
че един между нас – няма да премълчи!