Обичам да казвам, че отвсякъде ни залива продукция на обичайното ниво на посредственост. За мен то е онова, което наричаме средна интелигентност. И всеки притежаващ такава може да "сътвори" каквото и да било, в която и да било област, и то да изглежда сносно. Дори настоящето "ревю" на един великолепен текст от Дубравка Угрешич е такова (уви!), защото за мое огромно съжаление нямам и грам от таланта на авторката. Това не е страшно, разбира се, доколкото се осъзнава.
Плашещо е обаче, когато – както е "предвидено" в романа – обикновени, клиширани, дърпащи първосигнални струни произведения биват съзнателно въздигани като откровения, докато даровитите автори са определяни като маргинали, а произведенията им (в най- добрият случай) са етикетирани като снобски.
"Форсиране на романа като река" е писан в края на 80-те години на миналия век в една вече несъществуваща държава. Сюрреалистичната ирония, която описва протичането на един литературен фестивал, на моменти е толкова комична, че не можех да сдържам кикота си, разпознавайки картини от младите си години, когато организирано ни влачеха за пълнеж на такива мероприятия. Това си е истинско "антиносталгин" хапче, без странични ефекти! Целият застой, имитиращ развитие, фалшът, приучената безпомощност, подчиняването на конюнктурата, неспособността да преодолееш инерцията и страхът от оттласкването от нея са описани пестеливо, без залитане в излишна емоционалност, дистанцирано с умерени хиперболи и гротескност.
Живи, ярки образи, чиито наследници все още властват. Една великолепна книга, която не просто препоръчвам, а имам желание да я натикам в ръцете ви и да заповядам: "Чети!", нищо, че това е един абсолютно, неправилен подход.
„Хроника на камък“ на Исмаил Кадаре
