Романът на Галин Никифоров е за стремежа към съвършенство, за неудовлетвореността от постигнатото, типична за гениалните творци.
Да се рекламира книгата като "българския отговор на Дан Браун" е малко пресилено, но текстът е написан добре и историята е разказана увлекателно, макар да страда от някои баналности, присъщи за жанра.
Тайнственият ръкопис, около който е завъртяно действието, е от 18-и век и да бъде наричан "древен" като че ли не е много точно. Опасявам се също, че биологически е навъзможно да се случи появата на бял свят на италианския алхимик и пътешественик из Африка с български корени, но ...
Лично аз като че ли с най-голям интерс проследявах описанията на фотографските похвати, и някак не се задълбочих много в някои от недотам изпипаните детайли и сюжет.
Идеята за озадачената относно вида на душата смърт ми се стори наивно-забавна и макар че нямам никакви познания относно африканските вярвания, ми се стори някак логично да идва оттам.
От друга страна остава въпросът наистина ли перфектната снимка е онази, която е уникална заради случващото се или, както е и при всичко останало, заради новия, собствен поглед към обикновените неща...