Първата книга на един автор е винаги много важна. Най-малкото защото никой преди това не е чувал името му и за да се съгласят да го издадат, вероятно е написал нещо много добро. За съжаление, изглежда, често се случва след това издателите да кажат “това беше отлично, давай още от същото”. А копието на първия успех винаги ще си остане само подобие.
Точно това е станало с втората книга на Фредрик Бакман „Баба праща поздрави и се извинява“. След огромния успех на наистина отлично написаната, сантиментална и трогателна „Човек на име Уве“, авторът се е опитал да сътвори още едно от същото, но не с дядо, а с баба.
Опитал се е, но не е успял. Поне според мен. Паралелите с първата му книга за Уве са прекалено натрапващи се, за да са просто случайност. Отново имаме възрастен човек – бабата на Елса, отново този възрастен човек е „неприспособен“ към правилата на обществото наоколо, има проблеми със съседите, но всъщност ги обича, дава израз на чувствата си по доста странен начин и е устремен към смъртта. Впрочем, в „Баба праща поздрави и се извинява“ смъртта ще застигне бабата доста рано и изпълнител на странното й завещание ще остане нейната седемгодишна внучка.[[more]]Написана като странна смесица от приказни истории и популярни житейски мъдрости, книгата някак не успява да е убедителна нито в едното, нито в другото. Прекалено очевидни са – дори като буквално цитиране – препратките към любимите деца-герои на Астрид Линдгрен. Елса обаче някак не успява да е нито толкова очарователна, нито толкова по детски мъдра – прекалено често в устата й са сложени мъдростите на баба й. Типично детските й страхове и проблеми също са представени неубедително.
Книгата се чете леко и бързо, но не оставя никакъв траен спомен и само на няколко места ме провокира към някаква емоционална реакция. И понеже очакванията ми към автора бяха доста завишени, искрено съм разочарована!
