Много често се опитвам, включително и тук, да обясня защо обичам румънската и сръбската литература, особено съвременната. Книгата на Милета Проданович „Градина във Венеция“ е образцова илюстрация на моите предпочитания – отлично написана, интересна, актуална и умна, като разказва за абсолютно познати на всеки роден читател феномени, но без да ги приземява в пошлото и баналното.[[more]]Напротив, приказният образ на градината във Венеция, която променя живота на всеки, който я е посетил, е колкото метафора, толкова и реалност в тази книга, изтъкана в равна степен и от двете.
Авторът е художник и университетски преподавател, също като разказвача в романа. Действието се развива в неспокойните години на управлението на Милошевич, когато студентите протестират срещу корупцията и безнадеждността на ситуацията, интелигенцията ги подкрепя, повече пасивно, отдавна разочарована от безплодни демонстрации, а всеки добре образован човек гледа с надежда на Запад и крои смътни или конкретни планове как да се измъкне. Неспокойната политическа ситуация води до отчаяние, но то от своя страна провокира множество реакции, в това число и художествени и е по свой начин гаранция, че няма опасност сръбските художници да изпаднат в летаргия или рутина. От друга страна, и с не по-малка сила, избягалите в Европа или САЩ стават част от един огромен свят, в който възможностите и парите са почти неограничени, за сметка на компромиси с истинското изкуство, разбира се.
Всичко това е разказано през призмата на отношенията на главния герой с двете най-важни жени в живота му и посещенията му на биеналето във Венеция, където със средствата на изкуството се прави политика, макар и на друго ниво. Едновременно злободневна и абстрактна, чудесна книга, подходяща за всеки читател с добър вкус.
