Това е един добре написан роман. Ценното в него е това, че съвсем откровено показва какво е да си жена, ангажирана в конспиративната дейност на съпруга си и оцеляла, без да си "разкрита" и наказана за това. Главната героиня преживява незасегната нито от арест, нито от грабеж Априлското въстание, но се оказва заклещена в осъдителните представи на съгражданите си. [[more]] Въпреки отсъствието на епични героични сцени, както и на кървав трагизъм, драмата на времето е показана в целия този смазващ духа делничен ужас. Време на онова частично пробуждане на стремежа към национална независимост на фона на вървящия си делничен живот на повечето български поданици на Османската империя, за които е по-важно да прикрият нечия социално неприемлива зависимост от това да бъдат съпричастни към делото. Книгата ни връща към познатата ни печална картина от Вазовите "Немили-недраги", където дошлата свобода не въздава справедливост, а напротив, оставя наивните мечтатели в мизерия или, както е в романа на Лиляна Михайлова, в изолация. Още по-лошо, те биват обругани и дори загиват, за да не се разбере истината.
Споменавайки за тази истина, прикриването на която коства живота на героинята, бих казала, че съответната сюжетна линия е някак твърде неясна и размита. Кой, защо, как... може само да гадаете. Най-ценното за мен от тази история бе това, че авторката успява да ни внуши колко лесно е да вменим вината за сполетелите ни беди или за страховете си на някого, защото държавата и властта са ни твърде недостъпни. Така чупим прозорците на жената, за която дори не сме се запитали защо е сама, или пък гледаме сърдито към настанените в селището ни бежанци, защото са ни достъпни, беззащитни и не ни застрашава достоен отговор на жестокостта ни. Нещо, за което би трябвало по-често да се замисляме, преди да поемем по лесния път на уж очевидните определения.
