Аз работя в рекламна агенция. От години се опитвам да обясня на детето си в какво точно се състои работата ми, но сега мога просто да му дам да прочете първата част на „И тогава стигнахме края“ и всичко ще му стане ясно. Без значение че аз работя в София в наши дни, а героите на книгата – отвъд океана в началото на века. Технологиите са напреднали невъобразимо много, но офисните взаимоотношения и структурата на работа са си все същите.
Книгата на Джошуа Ферис е бестселър и се цитира като образец на описание на работата в офис – амбиции, клюки, интриги, тайни и явни любови и омрази и от време на време проблясъци на креативна или разрушителна лудост. Не мога да преценя дали това описание подхожда на офисите извън рекламната индустрия, но за нас се отнася напълно. Впрочем обяснението е лесно – авторът е работил в рекламна агенция в Чикаго и всъщност пише за себе си.
Много от историите в книгата звучат като клише, но именно така са се появили клишетата – от историите на хората.
Началото е обещаващо – авторът ни запознава с хората в офиса на голяма рекламна агенция в Чикаго точно в началото на кризата. Героите са доста на брой и отначало не е лесно да се запомнят всички с техните особености – а в рекламата е въпрос на чест всеки да е по-голям ексцентрик от другия. След това започват уволненията и на преден план излизат съвсем човешките качества на хората – страх, завист, несигурност. Никой не е приятел с никого и всяка информация е предпоследна. Всички пият хапчета. Или просто пият.
Втората част на книгата е доста различна като сюжет и настроение. Това е историята на шефката на офиса, Лин, която открива, че е неизлечимо болна. Лин е абсолютното въплъщение на „американската мечта“ – тя е красива, богата, обича работата си, гаджето й е суперуспешен адвокат, само че на света няма нито един човек, на когото тя да се обади, за да я придружи до болницата.
Много от историите в книгата звучат като клише, но именно така са се появили клишетата – от историите на хората. Лично аз съм повече от склонна да вярвам, че голяма част от разказаното в тази книга е истина.
Всичко дотук е предпоставка за добре написана, интересно разказана и запомняща се история. Още повече в поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“ просто няма други книги – знам го със сигурност, защото съм ги прочела до една. В случая обаче магията не се е получила. Книгата е прекалено дълга, на моменти досадна и не е нито достатъчно смешна, нито достатъчно страшна на местата, където се предполага да е такава. Вината не е толкова у автора – той е добър писател. Просто уменията му се изчерпват с това сръчно и умело да зададе въпросите си. Отговорите изискват да заеме некомфортна позиция, да предизвика катарзис у читателя. Изглежда, Джошуа Ферис не е готов за това и историята му е разочароващо неубедителна. В крайна сметка не му се сърдя – не всеки може да е Филип Рот.
