Перфектната книга за всяко момиче, интересуващо се от модната индустрия – интересна, остроумна, интелигентна, провокираща и прекрасно написана. Нищо чудно – Inside Vogue: A Diary of my 100th year е дневникът на Александра Шулман, главната редакторка на британския Vogue, който тя води през годината, предшестваща юбилея на списанието.
Александра е главен редактор на изданието в продължение на четвърт век и освен като журналист е известна и като писателка с няколко успешни романа, така че книгата й има и не малко чисто литературни достойнства. [[more]] Когато става главен редактор на Vogue през 1992 г., тя има задачата само да създава 12 броя от най-известното женско списание в света с две приложения на година за ревютата. За Александра това не е сложна задача – самата тя е от семейство на журналисти, като и двамата й родители са писали за Vogue, така че думите са нейното наследство.
Днес Vogue се състои от печатно издание, денонощно обновяван сайт, приложение за iPad, мобилна апликация, голям едноименен фестивал всяка пролет, Fashion Night Out всяка есен и редица други по-малки проекти. За тях се разказва в тази книга, както и за двата най-големи проекта в кариерата на Шулман като главен редактор – изложбата в Националната портретна галерия и юбилейният брой на списанието.
Онова, което е най-интересно и напълно неочаквано, е колко малко блясък има в работата на Шулман във Vogue. Тя е изключително пряма и точна в отношенията си с хората и в книгата има доста истории за конфликтите й със звездите в индустрията – фотографи, с които тя не иска да работи, манекенки, които я заплашват, и дизайнери, които се държат като примадони. Всички тях тя назовава по име и не се страхува както да им каже мнението си в очите, така и да го напише в дневника си.
Същевременно откровено е разказано и за личния й живот. Както казва майка й, остроумна и жизнена 87-годишна дама, „Една жена може да има само две от три – личен живот, кариера или социален живот“. Александра се опитва да поддържа илюзията, че има и трите, но с цената на не малко жертви. Много смешни са и историите за вечно разваления бойлер в къщата й и как за вечерята за 100-годишнината тя се къпе с кофа с топла вода, която е взела назаем от съседите.
Александра Шулман винаги е била един от любимите ми автори във Vogue – тя е по британски саркастична и самокритична. Не е и никога не е била нито слаба, нито красива, а часовете за фризьор и грим я отегчават като пълно губене на време.
Книгата й завършва как тя се прибира у дома в нощта на Brexit и сяда със сина си да чака резултата от гласуването. Една година след публикуването на книгата Александра беше освободена от поста си и на нейно място беше назначен човек, чиято сила не са думите, а дрехите – стилистът Едуард Енинфул.
Започна нова епоха – за Александра Шулман и за Vogue. Аз лично съжалявам и за двете.
