Имам усещането, че вече няма никой, който да не е наясно с ирационалното ми влечение към Ирландия, а Една О'Брайън е автор, който харесвам от едни далечни времена, когато за доказателство колко лош и безрадостен е живота отвъд Стената, превеждаха и издаваха у нас, макар и със закъснение, великолепните произведения на едно течение, зародило се във Великобритания, познато под името "Сърдитите млади хора". Така, разхождайки се в последния ден на Алея на книгата тази година, на щанда на издателство "Лабиринт" се срещнах с "Ирландски приказки", преразказани от Една О'Брайън, и си я купих.
Разтворих страниците и с нетърпение, и с големи очаквания, но със съжаление признавам, че съм разочарована. И не, не става дума за несполучливо или недобро представяне на вълшебните истории – просто за мен Зеленият остров и приказният му фолклор е по-скоро свързан с дребния народ и неговите представители, а не с великаните, които свързвам повече със скандинавските народи.
Предвид историята, се почувствах, като че чета за джинове и други магически създания от Изтока, а приказките се водят български. Е, имаше една за леприкон, една и за дребния народ и френска принцеса, както и една почти съвременна – за междуособиците по време на оранжистите и борбата срещу тях, която е чудесна, точно в характерния за авторката стил, но останалите са за великани. И дори една прекрасна сребърна котка, която помага да бъде надхитрен един от тях, не успя да ме отвлече от мисълта за силното влияние на епохата на владичеството на викингите точно върху тези 12 подбрани приказки.
За жаждата, която може да те пренесе отвъд страданията и смъртта
