За онези, които ме познават, изборът да си купя и прочета "Искам да знаеш" от Кристоф ван Херевей, не е изненада. Той щеше да е такъв и ако заглавието беше "Не искам да знаеш", а авторът – съвсем друг, просто защото на корицата има котка, и то черна на цвят.
Е, към тази лишена от логика за хората, които нямат домашен любимец от този вид, "препоръка" дебютният роман на завършилия архитектура в Гент и литература в Льовен белгийски автор притежава и легитимни за любителите на добрата проза други препоръки – награда за дебют от Boek.be година след издаването си през 2012 г. и Европейска награда за литература от 2016 г.
Желанието на героя да обясни на жената, с която вече не са заедно, чувствата си, мислите, състоянието, в което се намира след раздялата, прераства от писмо в разказ, който неочаквано поема в друга посока.
И осъзнава невъзможността на любовта си...
Връзката на двама души, невъзможността да опознаеш и разбереш другия, независимо колко много го обичаш, стремежът да го направиш щастлив, карайки го да се чувства ценен, значим и удобно в кожата си, разминаването между представите за това кое e важно и кое – не, разликите в стила на живот и стремежът към осъществяване в крайна сметка натежават и разривът е неизбежен.
Един самотен мъж, тръгващ от спомена за времето, когато са били двама, на място, където се е завърнал, проследява и разплита нишките на емоции, случки и добри намерения, превърнали се в повод за разногласия, и осъзнава невъзможността на любовта си.
Безутешната му печал, излята в думите, остава несподелена дори от поверения на грижите му котарак, който се запилява и го оставя без слушател, принуждава го да излее мислите си върху хартия.
Тръгваща от неговата и завършваща в нейната гледна точка, тази книга според мен няма да събуди женската солидарност у по-голямата част от българските читателки. Това е така заради непривичното отношение и изискване към живота на героинята, твърде странна за стереотипа, господстващ по нашите географски ширини и дължини. Но аз я харесах.
