„Книжарничката на острова“ – роман с такова заглавие не би трябвало дори да се нуждае от представяне. Самата идея от комбинацията на земя, заобиколена от море, и много книги на едно място олицетворява представата на много от нас за рая.
Романът на Габриел Зевин е за истинската и неугасваща любов. И въпреки личното ми отвращение към концепцията за вечна любов, защото винаги съм я смятала за клиширана фантазия, „Книжарничката на острова“ ме опроверга – всъщност тя съществува.
Не е обаче онази, която изпитваме към партньора си, към любовника или към несподеления си блян. Любовта в най-чистата си форма е обичта към книгите, към словото, към писането. Единствено тя е в състояние да остане жива дори когато ние вече сме си отишли от този свят.
Ако щете си мислете, че съм фригидна или зубърка, но с цялото си сърце вярвам, че единствено любовта към словото е вечна. Затова и „Книжарничката на острова“ ми хареса толкова много. Този роман е любовно писмо към четенето, към писането, към цялата тази мистична и пропита с магия атмосфера, която създават многото събрани на едно място книги. За съжаление немалко са тези, което дори не разбират за какво говоря. И всъщност те губят...
Прекрачването на прага на книжарница или библиотека за мен (както и за някои от героите в тази книга) винаги е било като влизане в съкровищница, като пристъпване в храм... Наредените книги по рафтовете са хиляди животи, които да изживееш, хиляди пътища, по които да поемеш, хиляди образи, в които да се превъплътиш.
„Книжарничката на острова“ не е просто историята на един потиснат книжар, който загубва изключително ценен екземпляр на “Тамерлан и други истории” на Едгар Алън По, но намира изоставено дете между книгите. Това е историята на човек, проповядващ, че стойностните четива понякога са най-значимите спътници в живота ни и доказващ, че пътят към сърцето на всеки един преминава именно през любимите четива.[[more]]Този роман е сапунен мехур, в който са събрани всички удоволствия, познати само на запалените читатели – щастието да държиш нов роман в ръцете си и да предвкусваш всяка следваща страница, да стоиш сред купчини книги и да нямаш търпение да ги прочетеш всичките, невероятното усещане на пълнота, което само наредените с томове догоре рафтове могат да създадат.
Но сапунените мехури рано или късно се пукат...
И за да не ви разкривам подробности от сюжета, който се надявам да откриете сами, нека единствено ви спомена, че всяка глава в романа носи заглавие на емблематичен представител на жанра къс разказ и кратко ревю за него – критично, проникновено, точно... В крайна сметка това се оказва роман, който ни води към много нови книги.
А не е ли това смисълът на четенето всъщност?
Още текстове на Бела можете да прочетете в блога й.
