Има нещо толкова благонадеждно и успокояващо в книгите на старите писатели. Добре подбрани думи, хубави и смислени изречения, плавно действие и герои, които са досущ като живи.

„Изпитанието на Гилбърт Пинфолд“ е малък роман на Ивлин Уо с доста автобиографични елементи. Също като своя герой, писателят има периоди, в които е депресиран, не се чувства добре психически и халюцинира. Пътуването на Гилбърт от романа също пресъздава истинска история, случила се с Ивлин Уо, който по време на пътешествие с кораб до Цейлон се натравя с бром и започва да чува гласове.

Гилбърт Пинфолд е писател и като всеки англичанин от онази епоха е много чувствителен към въпросите на етикета, произхода и доброто възпитание. Когато потегля на пътешествие с кораб с цел да довърши новия си роман и да смени влажния и студен английски климат с по-благоприятен, той попада в обкръжението на цяла шайка нагли и невъзпитани хора, които оспорват произхода, образованието и репутацията му. Всъщност тези хора са само в главата му, но от това пътуването му става още по-непоносимо.

През цялото време си мислех, че романите на 21-ви век биха развили ситуацията в поне пет пъти по-дебела книга. Изпадането в дребнави и самовлюбени обяснения е епидемията на нашето време и дори най-добре написаните книги обикновено имат поне стотина напълно излишни страници. Ивлин Уо се отнася с уважение към читателите си и не им губи времето. Историята е поднесена стегнато, кратко и ясно. Всъщност стилът и езикът ми допаднаха повече от сюжета, както и атмосферата на старомодна елегантност и сдържаност в думите и чувствата. Мярката изглежда е липсващата съставка на нашата реалност – както в литературата, така и в живота.

А ето и една шотландска, носталгична и много женска книга...