ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Иво Андрич: "Животът ни връща само това, което даваме на другите."

"Животът ни връща само това, което даваме на другите." Може би този цитат от Иво Андрич е добро начало за текст, в който главен герой е отново вечният роман "Мостът на Дрина". Признавам, че мисълта за него и творчеството на Андрич ми е особено близка, литературно интимна, заради изконното желание на балканския човек да се прислони на една обща шарена черга, на базата на някакво интуитивно усещане за културна близост и манталитетна сходност. Особено днес, когато всички ние споделяме обща съдба, обединени от идеята за оцеляване в обща криза.

Наричат го хроникьор на "балканския караказан"* и има защо. Писателят е роден в Австро-Унгария, родителите му са хървати, католици от Сараево, макар по-късно да се определя като сърбин, а Югославия с нескрита гордост го пришива като значка на ревера си – подобно на много интелектуалци и той споделя левите идеи. Написаното от Андрич обаче остава извън границите на държавите и идеологиите и се материализира в образа на непреходното време – камъка. Именно той, положен в темелите на Вишеградския мост на Дрина, ще му донесе не само признанието на читателите по света, но и на Стокхолмската академия – Нобел за литература.

"Когато хората разберат колко малко ум управлява света, биха умрели от страх"

е друга сентенция на Иво Андрич, който още на 2 години губи баща си. Застига го проклятието на туберкулозата като дядовците и чичовците на писателя. Притисната от бедност, майката Катерина дава единственото си дете на Ана – сестрата на мъжа си, във Вишеград. Иво отива в града, който повече от което и да било друго място ще бележи неговото творчество, гледайки стройните колони на моста на река Дрина. Построен през втората половина на ХVI век от турския везир Мехмед паша Соколович, мостът, наричан още Вишеградски мост, се превръща едновременно в обединител и разединител на съдбите на няколко поколения. На фона на историческите събития, природни бедствия, чумни епидемии и изпитания

мостът на Дрина остава непоклатим и ням свидетел на случващото се.

Заедно с историческите събития Андрич вплита личните истории и драми на хора, живели през различните епохи от двете страни на моста, и разказва увлекателно като приказка легенди и митове, посветени на моста, хората и околностите.

В основата на романа си Андрич поставя камъка, който споява света и го прави едно цяло, независимо от всичко: цивилизациите, културите, ценностите, мирогледа и ежедневието на хората от двете страни на реката. За силата на човешкия дух, за утехата, че изпитанията не траят вечно, за надеждата, че има опорни точки, които да ни помогнат да се съхраним: предлагаме ви откъс от книгата, в която Андрич описва по своя неподражаем начин ситуация, аналогична на днешната. Преводът е на Лилия Кацкова.

***

„През тия двайсет и пет години от средата на XIX век в Сараево на два пъти мори чума и веднъж холера. При тия случаи градчето се придържаше в напътствията, които според традицията още Мохамед бил дал на своите правоверни за държане в случай на епидемия: „Докато болестта върлува в едно място, не отивайте там, защото може да се заразите, а ако сте в място, гдето върлува болестта, не го напускайте, защото може да заразите другите.“

Но тъй като хората не се придържат и към най-спасителните напътствия, дори и когато идват от божи пратеник, ако не са принудени от „силата на властта“, в случай на „мор“ държавата ограничаваше или напълно преустановяваше пътническите и пощенски съобщения.

Тогава животът на капията се променяше. Нямаше граждани, работни или безделници, замислени или развеселени, а на безлюдната софа отново идваше, както по време на бунтове и войни, стража от няколко заптиета. Те спираха пътниците, които идваха от Сараево, и ги връщаха с размахване на пушки и викове назад. Поемаха пощата от конниците, но с всички предпазни мерки. Тогава на капията палеха малък огън от „миризливо дърво“, което изпускаше обилен бял дим. Заптиетата подхващаха с клещи всяко писмо и го окадяваха на дима. 

Има още...

Ако името ти е Аглика и е вдъхновено от разказ, не ти остава нищо друго, освен да повярваш в литературата като създател на най-добрите сюжети. Ако пък въпросната героиня е тръшната от чума, не ти остава нищо друго, освен да го вземеш за добра поличба... Като цяло съм оптимист за света и песимист за себе си. Страдам от прекалена емоционалност, която трудно прикривам с привидна дистанцираност. Смея...