Неделен книжен клуб

Иво Андрич: "Животът ни връща само това, което даваме на другите."

Откъс от "Мостът на Дрина", който описва ситуация, аналогична на днешната

"Животът ни връща само това, което даваме на другите." Може би този цитат от Иво Андрич е добро начало за текст, в който главен герой е отново вечният роман "Мостът на Дрина". Признавам, че мисълта за него и творчеството на Андрич ми е особено близка, литературно интимна, заради изконното желание на балканския човек да се прислони на една обща шарена черга, на базата на някакво интуитивно усещане за културна близост и манталитетна сходност. Особено днес, когато всички ние споделяме обща съдба, обединени от идеята за оцеляване в обща криза.

Наричат го хроникьор на "балканския караказан"* и има защо. Писателят е роден в Австро-Унгария, родителите му са хървати, католици от Сараево, макар по-късно да се определя като сърбин, а Югославия с нескрита гордост го пришива като значка на ревера си – подобно на много интелектуалци и той споделя левите идеи. Написаното от Андрич обаче остава извън границите на държавите и идеологиите и се материализира в образа на непреходното време – камъка. Именно той, положен в темелите на Вишеградския мост на Дрина, ще му донесе не само признанието на читателите по света, но и на Стокхолмската академия – Нобел за литература.

"Когато хората разберат колко малко ум управлява света, биха умрели от страх"

е друга сентенция на Иво Андрич, който още на 2 години губи баща си. Застига го проклятието на туберкулозата като дядовците и чичовците на писателя. Притисната от бедност, майката Катерина дава единственото си дете на Ана – сестрата на мъжа си, във Вишеград. Иво отива в града, който повече от което и да било друго място ще бележи неговото творчество, гледайки стройните колони на моста на река Дрина. Построен през втората половина на ХVI век от турския везир Мехмед паша Соколович, мостът, наричан още Вишеградски мост, се превръща едновременно в обединител и разединител на съдбите на няколко поколения. На фона на историческите събития, природни бедствия, чумни епидемии и изпитания

мостът на Дрина остава непоклатим и ням свидетел на случващото се.

Заедно с историческите събития Андрич вплита личните истории и драми на хора, живели през различните епохи от двете страни на моста, и разказва увлекателно като приказка легенди и митове, посветени на моста, хората и околностите.

В основата на романа си Андрич поставя камъка, който споява света и го прави едно цяло, независимо от всичко: цивилизациите, културите, ценностите, мирогледа и ежедневието на хората от двете страни на реката. За силата на човешкия дух, за утехата, че изпитанията не траят вечно, за надеждата, че има опорни точки, които да ни помогнат да се съхраним: предлагаме ви откъс от книгата, в която Андрич описва по своя неподражаем начин ситуация, аналогична на днешната. Преводът е на Лилия Кацкова.

***

„През тия двайсет и пет години от средата на XIX век в Сараево на два пъти мори чума и веднъж холера. При тия случаи градчето се придържаше в напътствията, които според традицията още Мохамед бил дал на своите правоверни за държане в случай на епидемия: „Докато болестта върлува в едно място, не отивайте там, защото може да се заразите, а ако сте в място, гдето върлува болестта, не го напускайте, защото може да заразите другите.“

Но тъй като хората не се придържат и към най-спасителните напътствия, дори и когато идват от божи пратеник, ако не са принудени от „силата на властта“, в случай на „мор“ държавата ограничаваше или напълно преустановяваше пътническите и пощенски съобщения.

Тогава животът на капията се променяше. Нямаше граждани, работни или безделници, замислени или развеселени, а на безлюдната софа отново идваше, както по време на бунтове и войни, стража от няколко заптиета. Те спираха пътниците, които идваха от Сараево, и ги връщаха с размахване на пушки и викове назад. Поемаха пощата от конниците, но с всички предпазни мерки. Тогава на капията палеха малък огън от „миризливо дърво“, което изпускаше обилен бял дим. Заптиетата подхващаха с клещи всяко писмо и го окадяваха на дима. 

Има още...


Чак след това обеззаразените писма се отправяха нататък. Стока изобщо не се приемаше. Но главната грижа не бяха писмата, а живите хора. Всеки ден идваха по неколцина пътници, търговци, пратеници, скитници. До самия прелаз на моста ги причаква заптието и отдалече дава знак с ръка, че по-нататък не може да се върви. Пътникът спира, но почва да преговаря, да се оправдава и да обяснява своя случай. И всеки смята, че е крайно необходимо да го пуснат в града, и всеки уверява, че е здрав като дрян и няма никаква връзка с холерата, която е — „далеко да е хубавата й къща“ — там, негде в Сараево. С тия обяснения пътниците малко по малко стигат до средата на моста и се промъкват до капията. Тук се намесват в разговора и останалите заптиета и както разговарят на разстояние от няколко крачки, всички викат и ръкомахат. А викат и затова, защото, докато стоят по цял ден на капията, те пийват ракия и ядат чесън; техният служебен дълг им дава това право, защото се вярва, че и двете тия неща са добри против заразата; и те се ползуват нашироко от това право.

Много пътници се уморяват да молят и убеждават заптиетата и се връщат по друма за Околища смазани, без да си свършат работата. Но сред тях има и търпеливи, и настойчиви, та стоят на капията с часове и дебнат някой миг на слабост или невнимание или се надяват на невероятен и щастлив случай. Ако е тук случайно началникът на градските заптиета Салко Хедо, за пътника няма изгледи да постигне нещо. Хедо е оная истински свещена власт, която нито вижда, нито чува добре оногова, с когото говори, и се занимава с него само дотолкова, доколкото е потребно да му определи мястото, което му се пада по предписанията и наредбите. Докато прави това, той е сляп и глух, а когато свърши, става и ням. Напразно пътникът го умолява или ласкае:

— Салих ага, аз съм здрав…

— Е, тогава хайде със здраве, отдето си дошъл. Хайде да те няма!

С Хедо няма повече разговори. Но ако младите заптиета са сами, тогава може нещо и да стане. Колкото по-дълго стои пътникът на моста, колкото повече се надвиква, препира и разговаря с тях и им изказва своята мъка и това, заради което е тръгнал на път, както и всички останали мъки в своя живот, толкова той им става някак си по-близък и познат и все по-малко им прилича на човек, който може да има холера. Накрая някой от заптиетата предлага да занесе на когото трябва в града неговата поръка. Това е първата степен на отстъпление. Но пътникът знае, че работата не се върши с поръчение и че заптиетата, такива, каквито са сега, постоянно махмурлии и полупияни от лекуването с ракия, мъчно помнят и грешно предават много поръки. Затова провлича разговора, предлага подкуп, позовава се на бога и душата. И така, докато оня от заптиетата, комуто той е хвърлил око, не остане сам на капията. Тогава работата някак се нарежда. Добродушното заптие обърне лице към високия зид, сякаш чете старинния надпис, а ръцете си отметне на гърба и протегне дланта на дясната си ръка. Търпеливият пътник пусне уговорената сума в дланта на заптието, озърне се наляво и дясно, хукне през другата половина на моста и се изгуби в града. Заптието пак се връща на своето място, стрива чесън и го залива с ракия. Това го изпълва с някаква безгрижна и весела решителност и му дава сили да бди и пази градчето от холерата.

Но неволите не траят вечно (и в това те са еднакви с радостите), а минават или поне се сменят и се губят в забрава. А животът на капията се обновява всякога и въпреки всичко и мостът не се мени нито с годините, нито със столетията, нито с най-болезнените промени в човешките отношения. Всичко минава през него така, както неспокойната вода протича под неговите гладки, съвършени сводове.„

*    "Балкански караказан" – сравнение, използвано от Андрич, с което Балканите са описани като врящ от страсти черен казан.

 

"Щастлив те прави онова особено щастие, което идва преди самото щастие.", Иво Андрич