[[quote:0]]Имам една братовчедка, която някога си имаше мъж. Той носеше името Христо. Разбираха се добре, понякога се караха, понякога се обичаха. Родиха им се две момиченца, красиви като кукли Барби. Когато животът загрубя, братовчедка ми изпрати мъжа си в Германия на гурбет – да спечели там пари и да се върне след известно време богат.
От Германия той не й се обади изобщо. Така минаха три-четири години. Момиченцата пораснаха. И братовчедка ми, както си живееше грубия живот, в един момент се реши: намери пари на заем, изруси се, отслабна и замина за Германия да си търси мъжа.
Но не успя да направи нищо. Както ми разказа, щом пристигнала на летището в Мюнхен, седнала на куфара си и три часа плакала. А после се качила обратно на самолета.[[more]]И така, тя се върна в България – с виолетови сенки под очите и с почерняла в корените коса – и отново заживя грубия си живот. Сутрин голямото й момиченце води малкото момиченце на детска градина. После то на свой ред препуска към своето училище. През това време майка им пътува към другия край на София, където едва-едва си е намерила някаква работа. На обяд голямото момиченце се прибира вкъщи, дава лекарствата на 80-годишните си баба и дядо и сяда да си пише домашните. В пет часа хуква да вземе сестричката си от детската градина. Някъде към седем си идва и майка им: сготвя нещо за вечеря, слага ги да спят, дава лекарствата на старците и когато къщата утихне, си прави едно горчиво кафе, запалва първата цигара от третата кутия и сърбайки горчивото кафе, вперва поглед в нищото. И стои така, докато не изпуши кутията.
В дома й няма икони. И затова тя започва да се моли чак когато си легне до малките момиченца късно вечер. Моли се така: Господи Иисусе Христе, Господи Иисусе Христе, помогни ни!
А малките момиченца се правят на заспали, силно стискат очи и ужасно се радват, че чуват от устата на майка си името на баща си. Това ги кара да мислят, че не всичко е изгубено.
