Още из „Как да възпитаваме дете с висок емоционален коефициент“

Дори и най-малките деца почти винаги имат повече от една възможна стратегия за решаване на даден проблем. Девет­месечно бебе, което се опитва да вкара квадратно колче в кръгъл отвор, се мъчи най-напред да го набие в него, след това да го завърти, да опита с нов отвор и накрая може да го захвърли в безсилието си (това също е начин да се раз­реши един неразрешим проблем). Но когато децата започ­нат да учат официално в училище, обикновено азбуката, осъзнават, че има „верни" и „грешни" отговори. Постепен­но започват все по-малко да се доверяват на естествените си възможности и да създават алтернативни стратегии и ре­шения.

При междуличностни проблеми връзката между логич­ния и емоционалния мозък може да се прекъсне. Изразено с неврологични термини, това означава, че амигдалата губи способността си да образува свързващи пътища с мозъчна­та кора и по този начин разчита изключително само на соб­ствената си „емоционална логика", която оформя основата на интуицията и може да бъде достатъчна за разрешаване на някои видове проблеми. В много случаи обаче, особено ко­гато участват силни емоции, само безпристрастната помощ на мозъчната кора може да насочи мозъка към намиране на реални и ефектни решения. Когато децата практикуват на­миране на решения на проблемите си, те установяват свър­зващи пътища между емоционалната и логическата част на мозъка. [[quote:0]]Например Кристен разказва, че в училище я тормозят безмилостно, че е дебела и тромава в спортното състеза­ние. Тя често се оплаква на майка си, че „всички в училище я мразят". Но когато майка й обсъжда с нея проблема и го анализират, се оказва, че в действителност това не са „всички", а само три момичета от общо 27 деца в класа. Майката обяснява на Кристен: „Знам, че тези момичета са неприятни и се заяждат с теб, а това не е редно. Накрая мо­же би ще намерят някой друг да го тормозят или дори мо­же да станат по-любезни, но това ще отнеме известно вре­ме. Има обаче още 24 деца в класа ти, които не те дразнят и не те тормозят. Хайде да направим един списък и да ви­дим с кои от тях повече си подхождаш и с кои би могла да бъдеш приятелка."

С откриването на „изключенията" от проблема майката на Кристен разкрива един цял свят от възможни решения. Първоначалният проблем не е изчезнал, но Кристен започва да се съсредоточава по-скоро върху положителни и въз­можни решения отколкото върху самия проблем.

Стефани Торнтън би казала, че това подкрепя нейната теза. че уменията за разрешаване на проблеми се придоби­ват не толкова чрез системен напредък в познавателното развитие (което е тезата на Пиаже и негови съмишленици), а чрез последователно изучаване в особено благоприятна среда. Тя изтъква, че логиката е само една от многото стра­тегии, които хората използват като подход към проблема, но че само логиката няма да помогне на хирурга да поправи миялна машина или на техника да отстрани нечий апенди-сит. Следователно не е изненада, че децата и юношите, ко­ито може и да са отлични в алгебричната логика или с ком­пютрите, все още се нуждаят от инструкции и ръководство при използване на целенасоченото мислене за разрешаване на личните или междуличностните ся проблеми. Освен това е обяснимо защо те се нуждаят от напътсгвие в различните области на междуличностно разрешаване на проблеми, след като всяка от тях изисква различен модел на емоционално и логическо мислене. [[quote:1]]Малко родители осъзнават, че от ранна възраст децата мо­гат да се научат да разрешават своите проблеми. Непрекъс­натите проучвания показват, че ние подценяваме способ­ностите на децата да вземат решения и че те могат да бъдат развити с наша помощ. Всяка възраст изисква малко по-различен подход при обучаването на децата да разрешават проблемите си:

• Когато децата тръгнат на училище, вече могат да се учат как да постигат различни решения на един проблем.

• Към 8-ата-9-ата година децата притежават способността да претеглят аргументите за и против на различните въз­можности и да изберат най-доброто решение.

• Децата ще се научат да преодоляват по-лесно препятст­вия, ако се съсредоточат върху решенията, а не върху проблемите.

• По-големите деца и юношите се нуждаят от подкрепата ви, за да им помогнете да преминат към разрешаване на по-сложни проблеми. Действате като скеле, подкрепящо строяща се конструкция, като доставяте само рамката за разрешаване на проблема, но не се намесвайте.

Гувърмонт посочва, че лошите разговорни умения са много очевидни, когато децата се опитват да завържат ново приятелство. Те желаят да се присъединят към дейността на другите деца, но избират погрешна социална тактика. Про­учванията показват, че общителните деца имат склонност да се приближават към непозната група връстници постепен­но, кръжейки по периферията, като че ли събират информа­ция, преди да предприемат нещо. Общителните деца е по-вероятно да започнат словесен контакт с въпроси или коментар за това, което виждат. Например те биха казали: „Как се научихте да правите това?" Докато децата със сла­би социални умения са по-склонни да контактуват с конф­ликтно, неприятно или егоистично поведение. Те биха каза­ли: „Аз вече знам да играя тази игра!" или „Мога да правя това по-добре от теб! Чакай да видиш!" [[quote:2]]Както много други умения с ЕК, способността да притежа­ваш чувство за хумор започва още през първите седмици от живота. Можете да разсмеете едно шестседмично бебе в ед­на елементарна игра на криеница, ако сложите носна кърпа на лицето си и бързо я махнете. Тъй като бебетата разбират само от смешни мимики и жестове, ние всички имитираме Чарли Чаплин, стремейки се да изпитаме неописуемата ра­дост, докато наблюдаваме как бебето ни се залива от смях. Инстинктивно се научаваме как да поощрим заразителния смях на децата, като им доставяме една очаквана от тях из­ненада, показвайки им принципа на причина и следствие (бебето ви дърпа за носа и вие правите смешна физионо­мия) и като ги стимулираме физически чрез гъделичкане или движение (друсане на коляно или леко подхвърляне във въздуха).

Според Пол Макгий истинският хумор (нещо повече от физическа или сетивна реакция) започва през втората годи­на на живота, когато детето вече разбира символичната природа на думите и предметите. Основата на хумора на та­зи възраст е физическото несъответствие. За едно прохож­дащо дете да си постави обувката на главата вместо шапка не е нищо друго освен весела шега, точно както в едно ри­сувано филмче котка се опитва да догони мишка до дупката й само за да си сплеска накрая лицето като палачинка.

На около тригодишна възраст децата намират, че дори и един словесен израз може да бъде смешен. Най-напред де­тето ви мисли, че само грешното наименование на нещо мо­же да бъде ужасно смешно. То нарича „краката" - „ръка", „котката" - „куче" и „мама" - „татко". Както при повечето форми на хумор, повторението само прави смешката още по-забавна и едно две и половинагодишно дете буквално може да падне от смях. Само няколко месеца по-късно из­мислянето на безмислени имена е причина за забавление.

Хуморът предлага на децата различни начини да се справят със стреса и безпокойството. Той може да им помогне да си спасят репутацията след притеснителен сблъсък и да прео­долеят гнева си, или да изразят нещо, което трудно се казва (т.е. да кажат нещо, всъщност без да са го казали).

В книгата си Детското приятелство Зик Рубин описва как децата преминават през четири застъпващи се стадия, дока­то се учат на умението да се сприятеляват.

1. Егоцентричен стадий (между три и седем години). Деца­та избират за приятели други деца, които вече имат мно­го приятели, или деца, които са в тяхното обкръжение. А „най-добрият приятел" за един малчуган на тази въз­раст обикновено живее най-близо. Дори да прозвучи не­учтиво, на този етап децата търсят полезни за тях прия­тели - които имат интересни играчки или някое харак­терно качество, което им липсва. Общо взето, в първия стадий на приятелството децата могат по-добре да пос­тавят начало на социални взаимоотношения, отколкото да откликват на предложения на други деца. С егоцент-ричното си съзнание те приемат, че приятелите им мис­лят като тях и биха се разстроили или дори отхвърлили партньора, ако това не се окаже така.

2. Стадий „задоволяване на потребности" (между четири и девет години). Децата вече са по-малко мотивирани от егоизма и повече се интересуват от процеса на самото приятелство. Те вече оценяват приятелите си и като лич­ности, а не само заради това, което притежават или къде живеят. Но на този етап все още се търсят приятели, ко­ито биха задоволили някоя потребност. Децата са прив­лечени към онези, с които ще споделят играчката или ще хапнат някой сладкиш, но взаимността невинаги има значение. И тъй като приятелството става начин за удов­летворяване на потребности извън семейството, децата могат да бъдат привлечени от други деца на тяхната въз­раст и дори биха предпочели да са с някой малчуган, кой­то не им харесва особено, но да не са сами. Тъй като при­ятелите са предимно функция на някоя потребност, деца­та се затрудняват да поддържат повече от едно близко приятелство по едно и също време. В този период може да чуете дъщеря ви да казва на детето, с което играе в момента: „Ти не си ми приятелка, а Джоди."

3. Стадий на взаимност (между шест и дванайсет години). Характеризира се с потребността от взаимност и равен­ство. Децата могат да преценяват и двете гледни точки на приятелството и отдават значение на справедливост­та. Те преценяват стойността на приятелите си, правей­ки елементарни сравнения кой какво е направил за дру­гия: поканата за преспиване се очаква да бъде върната; подаръкът за рожден ден трябва да има същата стойност като на другия; ако едно дете донесе допълнителен де­серт в училище, очаква да получи същото на следващия ден. Може би поради акцентирането на взаимността приятелството е ограничено само между двойки деца. Групи или компании през този стадий на взаимност са сбор от двойки деца от един и същи пол.

4. Стадий на интимност (между девет и дванайсет години). Децата са готови да се обвържат с истински интимни приятелства. Вживявайки се в ролята си, те са по-загри­жени за личността зад фасадата и нейното щастие. Мно­го психолози смятат този период за решаващ във всички интимни взаимоотношения. Деца, неспособни да завър­жат интимно приятелство в предюношеска и юношеска възраст, може би никога няма да изпитат истинска ин­тимност като тийнейджъри или дори като възрастни. Страстното споделяне на чувства, проблеми и конфлик­ти в този стадий оформя дълбоки емоционални връзки, които хората определят като едни от най-важните през целия им живот.