Не притежаваше тесногръдието и вездесъщото особняшко изражение на онези, които заменяха собственото си мислене с основните принципи на определена догма. Реалността беше една представа. И понеже бе представа, никога не функционираше по начина, по който очакваш. Да поддържаш безкрайно тази представа бе същото като да поддържаш безкрайно тъгата. Да разтопиш представата означаваше край на тъгата.
Причудлива архитектура на мозъка? Или просто се дължеше на факта, че всяко дете проявява любопитство и не се доверява на сетивата си, а като порасне, след дълъг процес на промиване на мозъка, който включва постоянна обработка с геометрия, математика и емпиричен материализъм, започва да възприема реалността така, както се предполага, че тя изглежда в очите на повечето хора.
И сляпата кокошка някой път намира зрънце ечемик – изкоментира Цар и се потърка по тридневната брада. Знаех си, че това е сръбска поговорка, но все пак ми се струваше странно, че Цар се идентифицира подсъзнателно с архитипа на сляпата кокошка. Това бе чудесна илюстрация на източноевропейския фатализъм, чувството, че идваш на този свят обезправен и обречен да свършиш в канавката и че каквото и добро да преживееш, то винаги е резултат на някаква случайност или на излязло от контрол статистическо отклонение.
[[more]]Хората са доволни когато има „тук“ и „там“. Това прави света почти реален. Моят съвет е: спри да опитваш. И се откажи. Аз съществувам! И аз, и аз! Аз съществувам повече от теб! Просто се откажи... Да се откажеш от разни неща, от навиците – смятат го за голяма работа. Отсега нататък няма да вкуся ябълка в живота си! Как това ще промени нещо? Никой не говори да се откажеш от борбата – борбата да съществуваш, борбата да не съществуваш. Как би могъл да бъдеш свободен, ако с двете си ръце си се хванал за фалоса на реалността? Най-големият проблем е, че не можеш да се откажеш чрез опитване. Затова хората накрая стигат до приспивателни. Защото опитът да заспиш се проваля.
