Можем да гледаме света с черни очила и с розови очила. Най-банално казано, но вярно, някак си. Човек има възможност да избира очилата, настройката на яркостта, с която възприема света. Поне може да прави усилия. Да повлиява на тази фина настройка. Левски е вървял през заледения Дунав, язвата го боляла, а той – пеел. Пеел човекът.
– Но той не е бил обикновен! – викват в своя защита всички, които искат да живеят унесено и заспало. Които искат да живеят в лесната и удобна поза на жертви на обстоятелствата и настроенията.
– Никой не е обикновен! – виквам в отговор аз. – Всеки може да избира. Всеки – чуйте сега – е длъжен да избира! С каква настройка към света ще живее.
Защото ако не осъзнае, че има право да избира нагласата си към света – а продължи да се оплаква колко нещастна жертва на обстоятелствата и настроенията е – тогава за наказание ние просто няма да го слушаме. Вече![[more]]Вървя из Казанлък на празника на розата и се чудя. Чудя се какво отношение да заема към това, което виждам. На какво настроение да се отдам. Тоест – какъв цвят очила да сложа. Съвсем спокойно мога си кажа: "Оф, каква ориенталщина, каква българщина (в байганьовския смисъл)… смесена с малко социализъм, смесена с малко демагогски патриотизъм и доста ретро орнаменти е всичко това! Думка силна музика, естради, червени въжета ограждат площада, тълпи от облечени с празнична конфекция хора, навсякъде милицио... така де – полицаи, същинска манифестация, но и обогатена с кебапчета и с малко нещо зурни и тъпани…"
Съвсем спокойно мога да си кажа точно така! Ако дам думата на вкиснатия и префърцунен интелектуалец, живеещ в мен (под наем).
Но също така – ако съм малко по-мъдър – и дам думата на благородния и благ човек (какъвто искам да бъда), аз ще си кажа друго: "Боже, хората тук са живи!"
Гледай как гърми музика и как никой не се е предал! Как танцуват съвсем по европейски някакъв съвсем европейски танци там – на естрадата – едни много красиви момче и момиче – с дрехи от коприна и тъмни, богатоцветни български лица. Да. Българските лица понякога наистина могат да имат такъв колорит. На хубави, благоуханни и зрели праскови от Юг! Но кой има очи да ги види?! Заелият се да злобее и да вижда черното не вижда богатия цвят! Ни на лицата, ни на небето.
А как стоят до естрадата малките овчарчета с носии от ансамбъла и леко потропват с крак, рият в плочките, чакайки своя ред! И докато хубаво гърми европейският танц и коприните се веят на дансинга, малките народни танцьори потръпват и дишат спотаено, а българският овчарски шаяк драска розовите им прасковени вратове! О, да! Как я мислите тая работа?!
Кой тук не се вълнува и кой гледа на тия неща с черно и вкиснато око? Аз – посеркото интелектуалец, който е способен да види и в най-финия мед само причина за диабет? О, не. Да се отдадем на мъдрост и да хвърлим черните очила в някой запуснат геран. Честно ви казвам – по-добре е за сърцето и за живота!"
Разказът "Лимонадата" е включен в сборника "Истории от куфара".
