„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г. Една история за конфликта между разума и чувствата...
***
Глава втора
Фриц Шрам украсяваше своята мансарда наново. Беше облякъл светложълта платнена блуза. Дълго стоя пред огледалото. Сетне постави във вазата три лилии и удовлетворен им се полюбува.
Натъпка лулата си и синият дим украси слънчевия сноп, който проникваше през прозореца, плаващите в него прашинки.
Леко се почука. Фриц скочи от мястото си.
— Моля…
Елсбет влезе нерешително в стаята. И изненадано се спря пред картината, която се откри пред очите й.
Червена мансарда. По стените картини, много картини. До стената червена етажерка с книги — ярките цветни плетеници горяха под слънчевите лъчи. На масата тъмно сукно и върху него блестящи раковини, разноцветни камъчета и парчета от златист янтар. Сред тези дреболии една статуетка на танцьор, изрязана от дърво. Вляво — череп с венец от червени рози. На стената върху алено кадифе изпъкваше гипсовата маска на Бетховен. Под нея — ваза с червени рози.
На другата стена няколко рисунки и една картина, рисувана вечерно.
— Добре дошли в моята мансарда! — каза Фриц и като долови въпросителния поглед на Елсбет, добави: — Това е моят Бетховенов кът. Всички тези предмети крият в себе си спомени. Пред образа на Бетховен винаги цъфтят рози в знак на благоговейно поклонничество. Цветя… те са тъй чисти и свежи.
Елсбет се почувства пленена от вълшебството на малката стаичка. Цветята лъхаха сладък аромат и тя почувства, че в очите и трептят сълзи. Не можеше да разбере защо й се плаче. Беше странно. От известно време изпитваше често желанието да плаче без всякаква видима причина. Чувстваше, че може за всичко да се довери на този човек.
— Аз имам на разположение още два часа — каза Фриц. — После осветлението ще се
измени. Не се плашете, няма дълго да стоите. Може би ще ви затрудня само за половин час. Като ви гледам, тези два часа ще минат незабелязано за мен. Колко време ви даде госпожа Хайндорф?
— Мога да остана при вас колкото искам.
— Това е чудесно! В такъв случай ще се опитам да ви екипирам и после ще си побъбрим. Да минем в ателието.
И те влязоха в съседната стая с големи широки прозорци. На стените висяха много рисунки и недовършени скици.
Фриц извади папката и взе от нея една рисунка.
— Основната идея на моята картина, доколкото може да се изрази с думи, вече ви е известна. Ето нейната скица. Ето мъжката фигура. По моите скици вие можете да съдите как съм замислил женската фигура. Както виждате, нейното положение е едно и също на всички рисунки. Дайте да установим позата. Най-добре ще бъде вие да застанете на фона на този син плат. А сега мислете за отчаяния пътник в пустинята, на когото носите избавление… Така… Обърнете се малко наляво… Сложете си ръцете… ето така…
Фриц взе молива и започна смело да нахвърля рисунката.
— Ще ми позволите ли да видя?— Моля.
— Но не може да се познае нищо…
Фриц се усмихна.
— Това не става толкова бързо. Ето тук се вижда ръката… Най-важното е да се долови движението. Но аз ще се потрудя да задоволя вашето любопитство и ей сега ще нахвърля вашия профил. Или може би сте уморена? В такъв случай предупредете ме. Художникът, увличайки се в работата, загубва способността да има предвид околното. Не сте ли уморена? В такъв случай…
И той приближи към нея креслото.
Главичката на Елсбет се обрисуваше чудесно на синия фон. Преди да пристъпи към работа, Фриц се полюбува на чистите линии на нейното лице.
След това започна да работи и известно време продължи без прекъсване. После започна
да нахвърля сенките.
— Не ви ли е скучно? — запита той. — Аз съм толкова увлечен от работата, че съвсем не се занимавам с вас.
— He — отговори Елсбет. — Аз виждам пред себе си една красива глава и цяла потънах в съзерцание. В нея има много свежест и в същото време има нещо скръбно. Около устата са
обрисувани горчиви гънки — това е чудесна картина.
— Тя отговаря на оригинала.
— Къде е той?
— В моята стая.
— Нима там живее още някой друг?
— Това е моят млад приятел, който живее в моята стая. Казва се Ернест Винтер и сега се намира в Берлин. Той е музикант.
— Сигурно ви обича много…
— Това е основано на взаимни чувства.
— Но той е много по-млад от вас.
— Върху това се и гради нашата дружба. Той е млад, буен и несдържан — понякога е мечтателен и пълен с пламък — вие право отбелязахте неговото качество. Аз се отстраних от живота и се мъча да се развия хармонично. Вследствие на тези опити имам известна зрелост и опитност. И благодарение на това ние взаимно се допълваме. В моето отношение към него има нещо от бащинското чувство — той много повече се нуждае от мен, отколкото аз от него. Но в любовта и в приятелството никога не се обръща внимание на това дали ти се отплащат със същата монета. Не е само той единствен. Посещават ме още неколцина младежи, на които е съдено да станат хора. Те са мои приятели. Аз обичам младежите и се радвам, когато те могат да научат нещо от мен.
— Вие сте се отстранили от живота?
— Да. Или по-вярно, аз поживях достатъчно, получих от живота всичко, което можеше да ми даде. И затова малко по-рано от другите се отдръпнах настрана и се намирам вън от неговия пъстър хоровод. И в това има прелест. Актьорът се е превърнал в зрител.
— Нима животът е игра?
— И да, и не. Това не може да се реши никога. Нашата страст към познанието е само змия, която си яде опашката. Обективно познание не съществува. Ние се борим винаги. И кой ще вземе върху себе си смелостта да съди, да решава къде е истината и къде — лъжата. Той — Фриц посочи портрета — също принадлежи към онези, които се борят. Той е човек надействието и затова по-скоро може да бъде осъден от хората, отколкото онези, които са далеч от действието и само мислят… Мислите са невидими и затова са разрешени от законите на хората. Но делата! O!.. Ала той е достатъчно силен, за да държи сметка за мнението на обществото. Пък и какво представлява сам по себе си нашият закон? Ако някой убие своя ближен, той е убиец и законът го наказва. Ако аз отворя голяма фабрика и с това донеса гибел за стотици мънички хора, като ги лиша от средства за съществуване, то аз съм добър индустриалец. Но засега завърших рисуването на вашата глава, пък и се стъмни — затова ще трябва да прекратим работата.
Той показа на Елсбет рисунката и остави бавно настрана рисувалните принадлежности. После я погледна.
Тя стоеше пред портрета на Ернест Винтер и го разглеждаше внимателно.
— Той ще пристигне скоро — каза Фриц, — ще има няколко седмици ваканция. Този роял в ателието стои заради него. Той импровизира на драго сърце. Повече от всичко обичам в неговите изпълнения Бетховен и Шопен. Но сега да вървим. Време е: в мансардата пак настъпва часът на заника.
Елсбет за миг се поколеба, а след това бързо се отправи към Фриц и като стисна ръката му, каза:
— Вие сте добър човек… Всичко у вас е тъй хубаво… не така, както у другите… Няма делничност… вечен празник… Като че ли винаги е лятна вечер, много покой и близост. Бъдете и мой приятел.
Фриц беше трогнат. Между местните девойки за пръв път срещна чиста душа като синината на италианските езера. Мълчаливо я хвана за ръка и я поведе към мансардата на
бляновете.
Здрачевина обвя мансардата. Те замряха от възторг. Догарящото слънце хвърляше последните си лъчи и позлатяваше маската на Бетховен, разсипваше се в ярки пламъчета по раковините и разноцветните камъни.
Върху старинна инкрустирана табла стояха пъстри чашки, старинни съдове, откъдето Фриц внимателно взе три чудесни бокала от зелено стъкло и напрашена бутилка. Той сложи трите чаши на масата и наля вино. Подаде една на Елсбет, която мълчаливо следеше неговите движения. Втората чаша той обкичи с роза, която извади от вазата. И като взе в ръка третата, каза:
— За нашата дружба… за красотата в света… и за оногова, който не е сега при нас.
Бокалите иззвъняха с мелодичен звън.
За миг Елсбет замря. После по тялото й преминаха тръпки и тя изпи чашата до дъно. Фриц се докосна до розата и като я накваси в бокала на отсъстващия, я подаде на Елсбет. И после, като изля виното над вазата с рози, той я приближи към портрета и запали свещите.
— Лу! — прошепна той, не владеейки се повече, и погледна портрета. Колебливите пламъци на свещите придаваха на портрета променлива прелест, правеха го жив. Сякаш хубавите очи се усмихваха и гънката около устата потрепваше.
— Простете ме — каза Фриц, — понякога забравям всичко, което ме заобикаля. Особено когато пия в нейна чест. Вино за устни, на които не е съдено повече да се разтворят… цветя за чело, на което не е съдено повече да се изправи… как всичко това е далечно… всичко това, което някога бе мое…
Той замълча и погледна Елсбет. Главата й беше наведена назад, очите й бяха отворени широко. Тя плачеше безшумно.
— Не плачете — каза Фриц, — не плачете…
Здрачевината се сгъсти и светлината на свещите стана по-златиста. През отворения прозорец долетя нощна пеперудка, устреми се към пламъка и падна с обгорени крилца.
— Пеперудки… Хората… Кой не се изгаря върху огъня на съдбата…
— Разкажете нещо от вашия живот — помоли Елсбет.
Фриц погледна свещта.
— Казваха я Лусил… Но я наричаха Лу… Погледнете този портрет ето, такава бе тя в действителност. Беше прекрасна. Срещнах я при една разходка в есенна вечер. Тя беше пристанище за кораба на моята тъга, нейните очи станаха звезди, които озаряваха моя път; душата й стана мост, съединяващ всичко разбито в мене.
