Парадоксално може да изглежда, но ние започваме да усещаме живота си смислен, едва когато разберем, че той няма цел. Така започваме да приемаме мистериозността на вселената, едва тогава, когато сме убедени, че нищо не знаем за нея.
Когато вярата във вечността стане невъзможна или по-скоро бъде заместена от бедната вярата в самото вярване, човек започва да търси щастието си във временните радости. Колкото и дълбоко да сме го заровили в душите си, ние все пак много добре знаем, че тези радости са кратки и несигурни. Това води до два резултата. От една страна, появява се тревога у нас, че може да изпуснем нещо по пътя и умът ни скача нервно и ненаситно от едно удоволствие към друго, без да намери отмора или пълно задоволство. От друга, фрустрацията от наложителното, постоянно търсене на доброто бъдеще в утрешния ден, който всъщност никога не настъпва и то в свят, където всичко е дезинтегрирано, поражда отношението – “Какъв е смисълът на всичко това?“
[[quote:0]]Ние се стремим, някак си да грабнем бързо всичко, което успеем и докато можем. Всички тези „опиати“ ние наричаме висок стандарт на живот или яростна и комплексна стимулация на сетивата ни, което прогресивно ги прави все по-малко чувствителни, имащи нужда от все по-силни стимулации.
За да можем да поддържаме този стандарт, много от нас са склонни да подчинят живота си на вид работа, която ги отегчава, но пък им дава финансовата възможност да търсят облекчение от досадата чрез интервалите на трескави и скъпи развлечения. Тези интервали би трябвало да бъдат истинското живеене или истинската цел, обслужвана от наложителната злина на работата ни.
За да бъдем напълно човечни, напълно живи и осъзнати, изглежда че ние трябва да сме готови да изстрадаме удоволствията си. Без тази готовност, няма как да има растеж в интензитета на нашата осъзнатост.
При тези обстоятелства, животът, който ние живеем е в противоречие и реален конфликт. Тъй като осъзнаването изисква наличието едновременно и на двете – удоволствието и болката, то да се опитваме всячески да избягваме болката, за сметката само на удоволствието, означава реално да се стремим към загубата си на осъзнатост.
[[quote:1]]
Нашата вечна борба да оправим, да фиксираме всичко, напълно обезсмисля промяната, като единственото сигурно нещо и най-естествената характеристика на живота. Няма друг начин да се осмисли промяната, ако просто не се гмурнем в нея да се движим в нея, да се присъединим към танца й.
Все повече и повече се опитваме да се адаптираме в живота чрез влагането на смисъл във външни приспособления, както и се стремим да решаваме проблемите си единствено чрез съзнателно мислене, без да използваме несъзнателното си „know-how“.
Тъй като това, което знаем за бъдещето се състои изцяло от напълно абстрактни и логични елементи – заключения, предположения, дедукции – то не може да бъде вкусено, почувствано, помирисано, чуто, видяно или с други думи – преживяно. Да преследваме такова нещо, означава да преследваме един постоянно отстъпващ фантом и колкото по-бързо го следваме, толкова по-бързо той ни се изплъзва. Ето защо, всичко в днешната ни цивилизация е забързано, трудно някой би могъл да се зарадва на това, което има и всички сме обречени завинаги да търсим още и още.
[[quote:2]]
С други думи, колкото по-сигурни се чувстваме, толкова повече ще искаме да бъдем. До истината се стига, като отстраняваме нещата, които стоят на пътя на светлината, така както при скулптурата, където художникът твори не като строи, а като елиминира излишното.
Би трябвало да е очевидно, че определено има противоречие в това да искаме да сме абсолютно сигурни в една вселена, по природа принципно флуидна и моментна. Ако аз искам да съм сигурен в рамките на един живот, който по същество е поток, аз автоматично се отделям и дистанцирам от него. Самото усещане за отделеност от живота ни прави тревожни и несигурни на първо четене. Да бъдеш сигурен, в този смисъл, означава да изолираш и подсилваш Аз-а си, а точно усещането на изолация е това, което ни кара да се страхуваме и чувстваме самотни. С други думи, колкото по-сигурни се чувстваме, толкова повече ще искаме да бъдем.
Трудно можем да се справим с този проблем, докато не стане ясно, че самият стремеж към сигурност носи болка и противоречие и колкото повече преследваме сигурността, все по-болезнено става. Това е вярно за всякакъв вид сигурност.
Да застанеш лице в лице с несигурността си, все още не означава, че си я разбрал. Да я разбереш е необходимо не да се изправиш срещу нея, а да бъдеш нея.
Истинската причина, която прави човешкия живот толкова фрустриращ не е защото съществуват факти като смърт, болка, страх или глад. Безумието се състои в това, че когато такива факти присъстват в настоящето, ние се гърчим, превиваме се, циркулираме и какво ли още не, за да се опитаме да измъкнем Аз-а си от преживяването. Като че ли сме амеби и се опитваме да се защитим, като се разделим на две. Но Аз-ът и преживяването са едно и също нещо и здравето е възможно единствено в целостта и разбирането за интеграция на човека и настоящето преживяване.
[[quote:3]]
Изкуството да живееш не е нито да се рееш безгрижно, нито да се вкопчваш в миналото и познатото. То се състои в това да бъдеш напълно чувствителен към всеки един момент, като го разпознаваш като абсолютно нов и уникален сам по себе си и държиш ума си винаги отворен и изцяло рецептивен.
Мистерията на живота не е проблем за решаване, а реалност за преживяване.
Когато всеки един момент се превръща в очакване, животът се обезсмисля и смъртта плаши, защото с нея би трябвало да се сложи край на очакванията. Където има живот, там има и надежда – ако живеем с надежда, тогава смъртта наистина е края. Но за неразделения ум, смъртта е просто един следващ момент, завършен като всеки друг такъв и няма как да разберем тайните му, докато не го изживеем напълно.
