Поспрях пред стъпалата, опирайки се с ръка на парапета. Знаех, че тялото ми лежи и сънува в тревата, дишайки дълбоко под звездите. Знаех, че бих могъл да се събудя по всяко време, ако пожелая. Знаех, че всичко, което виждах, става във въображението. Но аз много отдавна се бях отърсил от фразата „голо въображение". Бях убеден, че всичко във физическия свят е въображение, което само привидно изглежда солидно и по тази причина нямах никакво намерение да се отърся от представите за мястото, в което бях попаднал, нито да ги омаловажавам това, което виждам, е също толкова реално и толкова нереално, както и случващото се с мен в будно състояние, мислех си аз. Трябваше само да разбера къде съм попаднал и що за място е това.
Но макар че постепенно се стоплих под покривалото за мотора, в ума ми се въртяха само въпроси. Каква беше тази компания „Сондърс-Виксен"? Какви са причините за нейното съществуване? Какво идва да ми каже? Коя е онази жена? Как да се върна в онова измерение?
Цялата сутрин ме връхлитаха само въпроси. Нямаше нито един отговор
Той го бе казал толкова недвусмислено, че аз го приех за безспорен факт. Съществува измерение, паралелно на нашето, в което продължава да бъде един вид 1923 година.
В това измерение съществуват хангари и офиси, мотоциклети и автомобили и хора, които се препитават, занимавайки се със самолети: проектират самолети, строят самолети, внедряват ги в действие, продават ги и ги обслужват. Сигурно съществуват също ферми, села и градове, но аз в своето въображение със сигурност бях видял само онова, с което разполагаше самолетната компания „Сондърс-Виксен" и хората, които работеха в нея.
Съществуваха любопитни различия. Това не беше нашата 1923 година. Модата, по която се обличаха жените, например, съответстваше по-скоро на нашата 1890 година, отколкото на 1920. И все пак, съзнанието и тихото задоволство от това, че живеят в паралелен на нашия свят, при тях бе по-напреднало, отколкото при мен, по повод на такава една идея.
Трудно е човек да я открие, но не и не-възможно. Огънят постепенно затихна и остана само жаравата. В някои моменти от живота си съм оставал поразен от това колко е важно да не усложняваме нещата.
Ричард, казах си аз, както се обръща човек към шестгодишно дете. Как стигна до онова място преди?
Ами просто си лежах под крилото на самолета и си представих, че се пренасям в друго време...
И как предполагаш, че би могъл да се върнеш, търпеливо продължих да се питам аз.
Като легна под крилото...
Търпение: нужен ли ти е самолетът? Нужно ли е физически крилото над теб?
Трябва само да се настаня много удобно, казах си, да затворя очи и да си представя... Зрелият човек в мен нямаше защо повече да си прави труда да ме подканя.
Настаних се на канапето, поех бавно и дълбоко дъх, за да отпусна тялото си. Бавен и дълбок дъх, за да отпусна душата, да изчистя съзнанието от всички мисли.
Легнал на дивана пред огъня, аз се чувствах напълно отпуснат и знаех, че по всяко време мога да се събудя. Но все пак предпочитах да разбера всичко, което мога, за онова странно място. Дали съществуваше само в моето съзнание, или наистина се пренасям там в мислите си, дали е обективно или субективно, нямаше никакво значение. Компанията „Сондърс-Виксен" бе напълно реална. Напълно непредсказуема. Хората там ми позволяваха да се проникна от нови идеи и сладостно чувство за загадъчност, тъй че механиката на срещата за мен нямаше значение.
- ... Пренесли сте се в някакво алтернативно време ли казахте?
- Разбира се. Това се случва всяка минута, хората винаги могат да решат да променят своето бъдеще. Вие например решихте да няма ядрена война някъде около 19в3 година по ваше време. Войната беше надвиснала над вас, но вие направихте друг избор. Малцина други взеха различно решение. Те сметнаха, че войната ще отговори на техните потребности. Различните времена се разклоняват, срещат или протичат паралелно. Нашите времена протичат паралелно.
- Поради което мога да ви посетя.
- Не. Ти можеш да ни посетиш, защото обичаш същото, което и ние. Обичаш да наблюдаваш света .от първокласно двукрило. Ние пък обичаме да строим подобни неща.
- Толкова е просто.
- Горе-долу - каза той. - и нищо не ни заплашва.
- Вас не би заплашва.
-Наистина - каза той. Спря до крилото на жълт като маргарита самолет модел „Китън" в самия край на производствената линия и избърса една почти невидима прашинка от емблемата на Англия, изрисувана върху корпуса.
За моя изненада тя приближи и ме целуна по бузата.
Не паднах, но се почувствах така, сякаш се бях подхлъзнал и паднал от клона на някакво омагьосано дърво. Без да почувствам болка от удара, отворих очи.
Въглените се бяха превърнали в сивкав пух под решетката на камината. Старият часовник тиктакаше. Не бе минал дори един час.
Навън заваля. Падаше нощта. Юмрукът, в който здраво стисках значката с емблема на компанията, беше празен. За разлика от сърцето ми, шишето бе странно изпълнено.
Лаура Бристъл ще вземе онова решение, което предпочете. И каквото и да е то, за нея това ще бъде правилният избор.
Приближих до камината и сложих едно дърво върху въглените.
За четирийсет години летене съм срещал хиляди самолетни пилоти, мислех си аз. И още хиляди, които обичат небето. Колцина от тях бяха открили това място преди мен? Колко ли са хората, които се промъкват и отиват в „Сондърс-Виксен" заради самото удоволствие, които леко се носят във въздуха по по-прост начин от нашия, сред лъчите на друго слънце, за да работят върху летателни машини, които в нашето бреме не съществуват, да се срещнат с приятели и любими, с които не са успели да се срещнат тук? Ако сами не ми разкажат, как бих могъл да зная къде са били?
Отвъд тази стая, паралелно на тази минута, съществува селището Дъксфорд, в което не е имало война. Каквото и да се случи през моя xxi век, само на три дихания от мен се намират хангарите на самолетната компания „Сондърс-Виксен", която си съществува най-спокойно в своята 1923 година - едно минало, което може да стане мое бъдеще в мига, в който си представя пътуването дотам. Там живеят Дерек Хоторн и Лаура Бристъл и мнозина други, които още не съм срещал, инженери и делови хора, конструктори и летци, от които имам още много да се уча.
Хоторн беше прав. Трудно се постига нашият свят, това не е място за слаби хора.
Но толкова съм щастлив, мислех си аз, че открих неговата страна, толкова съм щастлив, че имам избор.