След като помълча, вдовицата на осъдения на смърт каза на дъщеря си:
– Иди за дърва; тази нощ ще приберем дърварника... като се върнат Никола и Марсиал.
– И Марсиал? Значи, и на него искате да кажете, че...
– Донеси дърва! – прекъсна я грубо вдовицата.
Свикнала да се подчинява на тази желязна воля, дъщерята запали един фенер и излезе.
Когато отвори вратата, вътре сякаш нахлу тъмната нощ заедно с пропукващите под напора на виещия вятър тополи, с дрънченето на веригите, придържащи лодките, с бученето на реката.
Тия звуци бяха изпълнени с тъга.[[more]]По време на предходното действие дълбоко развълнуваната от бедите на Франсоа Амандин – тя го обичаше много – не бе посмяла нито да вдигне очи, нито да изтрие сълзите, които капеха по коленете й. Сдържаните ридания я задушаваха, тя се опитваше да заглуши дори биенето на тръпнещото си от страх сърце.
Сълзите замъгляваха очите й. В старанието си бързо да разшие знаците на ризата, която държеше, се бе порязала с ножиците; раната кървеше обилно, но клетото дете мислеше не толкова за своята болка, колкото за очакващото го наказание, задето е изцапало дрехата с кръвта си. За щастие, вдовицата се бе умислила и не забеляза нищо.
Кратуната се върна с цял кош дърва. Майка й я погледна и тя кимна утвърдително.
Това означаваше, че от земята наистина се подава кракът на мъртвеца...
Вдовицата стисна устни и продължи работата си, само иглата й сякаш започна да се движи по-бързо.
Кратуната разпали огъня, надзърна във врящата в огнището тенджера и седна отново до майка си.
– Никола още го няма! – рече тя. – Дано тазсутрешната старица не го е натопила в някоя лоша работа, като му каза да се срещне с някакъв големец, който бил пратен от Брадаманти. Имаше доста потаен вид; не искаше да дава обяснения, не каза името си, нито откъде идва.
Вдовицата сви рамене.
– Според вас няма ли опасност за Никола, майко? Всъщност може и да сте права... Старицата му заръча да бъде в седем вечерта на Ке дьо Бийѝ срещу гарата и да чака там някакъв човек, който искал да разговаря с него и щял вместо парола да спомене името на Брадаманти. Впрочем не е чак толкова опасно. Никола сигурно се бави, защото е намерил нещо из път, също като това бельо, дето го сви оня ден от лодката на някаква перачка.
Кратуната посочи едната от дрехите, чиито знаци разшиваше Амандин; после се обърна към детето:
– Какво значи свивам?
– Значи... вземам... – отвърна детето, без да вдигне очи.
– Значи „открадвам“, малка глупачке, чу ли? Открадвам...
– Да, сестро...
– А когато човек умее да свива като Никола, винаги може да спечели... Бельото, което открадна вчера, доста ни оправи и ще ни струва само работата по заличаването на знаците, нали... майко? – добави Кратуната и се изсмя, откривайки редки и жълти като лицето й зъби.[[quote:0]]Вдовицата дори не трепна от тази шега.
– Като стана дума да си оправим сметките, без това да ни струва нищо – добави Кратуната, – можем и от другаде да се снабдим с по нещичко. Нали знаете, от няколко дена във вилата на господин Грифон, лекаря на парижкия приют, живее един старец, а къщата е самотна, на стотина стъпки от реката, точно срещу пещите за гипс.
Вдовицата се наведе.
– Вчера Никола разправяше, че там може да се направи добър удар – продължи Кратуната. – Аз пък знам от тая сутрин, че има сигурна плячка; трябва да пратим Амандин да се поразходи наоколо, никой няма да ѝ обърне внимание; все едно, че си играе, а ще огледа всичко и ще се върне да ни разкаже какво е видяла. – Тя се обърна грубо към Амандин: – Чу ли ме?
– Да, сестро, ще отида – отговори разтреперано детето.
– Все тъй викаш: „Ще го сторя“, а нищо не вършиш, хитрушо! Като оня път, когато те накарах да вземеш сто су от касата на аниерския бакалин, докато го бях замъкнала в другия край на магазина – беше нищо и никаква работа, никой няма да заподозре едно дете. Защо не ми се подчини?
– Сестро... изплаших се... не посмях...
– Миналия ден нали посмя да откраднеш една кърпа от вързопа на уличния търговец, докато той се опитваше да пробута разни стоки в кръчмата. Той забеляза ли нещо, гъска такава?
– Сестро, ама вие ме принудихте... кърпата беше за вас; пък и това не са пари...
– Че какво, ако са?
– Бога ми!... Не е толкова лошо да вземеш кърпа, колкото да вземеш пари.
– Въпрос на чест, а? Марсиал ти втълпява тия благи мисли, нали? – присмя се Кратуната. – Всичко ще му разкажеш, предателко; ама да не си въобразяваш, че ни е страх твоят Марсиал да не ни изяде?... – Кратуната се обърна към вдовицата и добави: – Нали виждаш, майко, той няма да завърши добре... Иска да заповядва тук. Никола му е ядосан, аз също. Настройва Амандин и Франсоа срещу нас, срещу теб... Може ли да продължава така?...
– Не... – отвърна майката кратко и сурово.
– Особено откак неговата Вълчица е в Сен Лазар, направо вилнее срещу всичко живо... Наша ли е вината, че любовницата му... е в затвора? Като излезе, нека само да дойде... ще я подредя... и то добре... Нищо, че се прави на много страшна...
След кратък размисъл вдовицата каза на дъщеря си:
– Според теб може ли да се направи удар при тоя старец, дето се е настанил в къщата на лекаря?
– Да, майко...
– Че той е същински просяк!
– Да, ама е благородник.
– Благородник ли?
– Да, и има злато в кесията си, макар да излиза всеки ден пеш и да се завръща по същия начин – само с една тояга.
– Откъде знаеш дали има злато?
– Наскоро ходих до аниерската поща, да видя дали няма писмо от Тулон...
Тия думи напомниха на вдовицата на осъдения на смърт, че синът й излежава наказание в каторгата; тя сбърчи вежди и въздъхна глухо.
Кратуната продължи:
– Чаках си реда, когато влезе старецът, дето живее в къщата на лекаря; веднага го познах по бялата брада, по бялата коса, по зеленикавото лице и черните вежди. Изглежда серт... Старичък е, но трябва да е доста решителен... Той попита служителката: „Да сте получили писма от Анже за господин граф Дьо Сен Реми?“. – „Да – отвърна тя, – пристигна едно.“ – „За мен е – каза той, – ето паспорта ми.“ Докато чиновничката го проверяваше, старецът извади зелена копринена кесия, за да плати пратката. От едната страна беше малко поразшита и видях да блести злато; имаше купчинка с размерите на яйце... поне четирийсет или петдесет наполеона! – възкликна Кратуната и очите й заблестяха алчно. – А ходи като някой дрипльо. Сигурно е от ония стари скъперници, дето трупат съкровища... Хайде, майко; знаем името му, може да ни свърши работа... И ще се вмъкнем при него, след като Амандин ни съобщи дали има слуги.
Силен лай прекъсна Кратуната.
– Аха! Кучетата се обадиха – каза тя, – чули са лодка. Трябва да е или Марсиал, или Никола...
Като чу името на Марсиал, по лицето на Амандин се изписа сдържана радост. След неколкоминутно очакване, през време на което момичето следеше с нетърпелив и тревожен взор вратата, то със съжаление видя как през нея влезе Никола, бъдещият съучастник на Мряната.
Лицето на Никола бе едновременно противно и жестоко; дребен, хилав и кльощав, той сякаш изобщо не ставаше за такъв опасен и престъпен занаят. За съжаление, страхотна енергия заменяше на тоя негодник недостигащата му физическа сила.
Никола носеше върху дебелата си синя риза нещо като елек без ръкави от кафява козя кожа с дълги косми; още с влизането си той хвърли на земята един меден слитък, който с мъка бе пренесъл на рамо.
– Добра нощ, добра плячка, майко! – викна той с глух и дрезгав глас, докато пускаше товара си. – В лодката ми има още три такива слитъка, вързоп дрехи и сандък с нещо, което не знам какво е, защото не си направих труда да го отворя. Може да съм се минал... ще видим!
– Ами човекът от Ке дьо Бийѝ? – попита Кратуната, докато вдовицата гледаше безмълвно своя син.
В отговор той бръкна в джоба на панталона си и подрънка куп сребърни монети.
– Измъкнал си му всичко това?... – възкликна Кратуната.
– Не, той сам ми наброи двеста франка; а ще ми даде още осемстотин, след като... но стига!... Първо да разтоварим лодката, после ще плещим... Марсиал няма ли го?
– Не – отвърна сестрата.
– По-добре! Ще приберем плячката без него... Няма нужда да знае...
– Страх ли те е от него, пъзльо? – попита кисело Кратуната.
– Мен?... Да ме е страх?... – Той сви рамене. – Боя се да не ни издаде... това е. А да се страхувам от него... Езикът на калъчката ми е твърде остър!...
– Ха! Като го няма... се фукаш... но щом се появи, си затваряш човката.
Никола сякаш не се засегна от упрека и каза:
– Хайде, бързо! Бързо!... Към лодката... Къде е Франсоа, майко? Може да ни помогне.
– Майка го отупа и го затвори горе; ще си легне, без да вечеря – каза Кратуната.
– Хубаво, но все пак нека да помогне да разтоварим лодката, нали, майко? С него и с Кратуната набързо ще приберем всичко...
Вдовицата посочи с пръст тавана. Кратуната разбра и се качи да доведе Франсоа.
След завръщането на Никола мрачното лице на старата Марсиал бе просветнало малко; обичаше го повече от Кратуната и все пак не толкова, колкото сина, дето бе в Тулон; както обичаше да казва... майчинската любов на това жестоко създание растеше заедно с престъпните наклонности на рожбите му.
С това отвратително предпочитание може да бъде обяснена липсата на привързаност у вдовицата към двете по-малки деца, които не проявяваха склонност да вършат зло, и дълбоката й омраза към най-големия, Марсиал, който, макар да не водеше безупречен живот, можеше да бъде сметнат за безкрайно почтен човек в сравнение с Никола, с Кратуната или с другия брат – каторжника от Тулон.
– Къде върлува нощес? – обърна се вдовицата към Никола.
– Като се връщах от Ке дьо Бийѝ, където се видях с големеца, с когото имах среща тая вечер, мярнах край Моста на инвалидите едно вързано там корабче. Беше тъмно; рекох си: „В кабината не свети... хората явно са на брега... Ще се кача... Ако се натъкна на някой хитрец, ще го помоля да ми услужи с въже, уж за да си потегна греблото“... Вмъкнах се в кабината... нямаше никой... Тогава награбих каквото можах – парцали, един голям сандък и четири медни слитъка от палубата; върнах се втори път, корабчето беше натоварено с мед и желязо. А, ето ги Франсоа и Кратуната: бързо към лодката!... Ей, я се поразтичай малко!... Амандин, ти ще вземеш парцалите... Щом човек още не е тръгнал на лов... трябва да помага поне при пренасянето...
Останала сама, вдовицата се зае да приготви вечеря за всички, постави на масата чаши, бутилки, порцеланови чинии и сребърни прибори.
Тъкмо бе завършила приготовленията, когато децата й се върнаха с товара.
Тежестта на двата медни слитъка притискаше тъй раменете на малкия Франсоа, че сякаш щеше да го смачка; Амандин бе почти изчезнала под купчината откраднати дрехи, които носеше върху главата си; най-сетне, подпомогнат от Кратуната, Никола мъкнеше сандъка от нелакирано дърво, върху който бе поставен четвъртият меден слитък.
– Сандъка, сандъка!... Да счупим сандъка! – възкликна Кратуната с диво нетърпение.
Медните слитъци бяха захвърлени на пода.
Никола изкара из пояса си здравата желязна брадвичка, с която не се разделяше, и пъхна отстрието й под капака на сложения насред кухнята сандък, за да го открехне.
Мъждивата червеникава светлина на огнището озаряваше тия обирнически действия; навън вятърът фучеше все по-силно.
Все така облечен с козята кожа, приклекналият до сандъка Никола се мъчеше да го разбие и сипеше отвратителни ругатни, тъй като дебелият капак отказваше да поддаде въпреки силните напъни.
С пламнали от алчност очи и поруменели от крадливо вълнение страни, коленичилата върху сандъка Кратуна го притискаше с цялата си тежест, за да го направи по-устойчив под напора на инструмента.
Застанала от другата страна на масата, извисила се в цял ръст, вдовицата също се бе привела над откраднатото, а зениците й лъщяха хищно.
Жестоко, ала, за жалост, твърде човешко явление. И двете деца, чиято добра природа тъй често се бе преборвала с ужасното влияние на гнусната поквара в този дом – и тия деца бяха забравили задръжките и страховете си и се поддаваха на непреодолимо, съдбоносно любопитство...
Притиснати един до друг, с блеснали очи, задъхани, Франсоа и Амандин също бързаха да научат какво е съдържанието на сандъка и не по-малко от другите се дразнеха от бавния начин, по който Никола извършваше този взлом.
Най-сетне капакът бе изтръгнат.
– А!... – възкликна в един глас семейството, затаило дъх от радост.
И всички – и майката, и момиченцето – се спуснаха, нахвърлиха се с див възторг върху продънения сандък. Вероятно изпратен от Париж до някой крайбрежен градски търговец, той съдържаше множество парчета плат, които биха представлявали интерес за всяка жена.
– Никола не се е минал! – възкликна Кратуната и разви парче вълнен муселин.
– Не – заяви и разбойникът, като на свой ред разопакова един вързоп с шалове, – не съм се старал напразно...
– Ами тоя плат... ще се продава като топъл хляб... – рече вдовицата, която също бе бръкнала в сандъка.
– Пласьорката на Червеноръкия от улица Тампл ще купи платовете – добави Никола, – а старият Мику, дето дава стаи под наем в квартал Сент Оноре, ще настани бакъра.
– Амандин – промълви тихо Франсоа, за да го чуе сестричката му, – колко хубаво ще ти стои някоя от тия красиви копринени кърпи, дето ги държи Никола... ако си я вържеш около врата!...
– И в косата ще стои добре – съгласи се възхитено момичето.
– Трябва да се признае, че си имал късмет, като си се качил на това корабче, Никола – каза Кратуната. – Я гледай какво става!...
Извадих и големи шалове... три... истинска коприна... Мамо, гледай!...
– Старата Бюрет ще даде най-малко петстотин франка за тия неща – каза вдовицата, след като огледа придирчиво всичко.
