Из "Рай" на Радослав Гизгинджиев

Същото е, като да умреш от обезводняване пред чаша вода. Така умират някои части от нас – прежаднели. Жаждата е нещо прекрасно, защото може да спаси живота ни. А всички изпитваме жажда.

Но някои от нас я крият от другите...

Всички ние носим белезите си от миналото, болестите си от миналото. И всички искаме да ги скрием – с шалове, с перуки, с увереност, арогантност или с тайни.

Огледалото е истинска машина на времето, най-вече за онези, които добре се вглеждат в линиите по лицето си. И ако не харесат тези линии, значи не са доволни от живота си. Хубавото е, че това може да се промени, но трябва да са достатъчно смели, за да повярват, че могат да си върнат всичко онова, което им е отнел животът преди години.

За Александър животът е математика.

За Виктор – маскарад.

Силвия би казала, че животът е бягство.

Диана би отговорила, че животът е прекрасен.

Теодора би спорила, че животът не винаги е честен.

За Калин животът бе очакване, а за Кристина и Константин – животът бе любов.

За Калоян – животът болеше... Животът nе спира да се променя, защото e твърде крехък.

Животът е поразително точна система, която води хората в точното време и място, за да се случи нещо. Дори да си мислим, че нищо не се е случило, това няма значение. За света е достатъчно присъствието ти на определено място, което веднага означава – отсъствието ти на всички останали възможни места.

Места, на които със сигурност някой ще има нужда от теб, а теб няма да те има. И нещо се случва. Няма вариант, в който „Нищо не се случва, благодарение на мен.”. И често забравяме колко може да бъдем важни за някого, дори и непознат да е той.

Сред нас има хора, които са загубили дома си. Някои имат семейства, апартаменти, къщи, но са бездомници в душата си. Можеш да откриеш дома в очите на някой човек. Можеш да откриеш дома си по самотните улици. Но, при всички положения, домът е мястото, където се намира част от сърцето ти. Дори и някакво абсурдно място можеш да почувстваш като свой дом. Всички го търсим и не можем да спрем. А някои винаги са били бездомни и не знаят къде биха могли да открият тази изгубена част от сърцето си.

Миналото може да се променя, според това как гледаме на него – от чудовище може да го превърнем в невероятна сила и безценна мъдрост. А когато променим миналото си, задължително променяме себе си и бъдещето.

Дланите й пълзяха по кожата му. С всяко докосване, той създаваше тялото й... Нямаше сила, която можеше да раздели телата им. Сърцата им биеха заедно. Когато срещаха погледите си, забелязваха само блясък. Древен блясък. Нямаха нищо нечисто в душите си. Защото душите им бяха в Рая. Превърнаха се в енергия, която се завъртя във формата на осмица. Телата им не докосваха пясъка – те бяха над него. Бавно морето ги влачеше към себе си. Поглъщащи ги. Но те нито за миг не спряха да плуват в телата си. Да разпознават с длани плътта на другия. Нямаше друга плът. А само нов живот.

Колко живота живеем в този живот, че да го разпиляваме по пясъците на егото или страха си? Защо крием истината, дори от себе си? Нямам достатъчно време, за да бъда някой друг. Нямам цял живот... Никой няма цял живот пред себе си.

Никой не заслужава да вярва, че няма любов!

Границата между проклятието и дарбата е тънка и не всеки може да контролира от коя страна на тази линия ще се озове. А някои просто вървят на границата и виждат с едното око дарбата, а с другото – проклятието, тогава двете картини се смесват и се получава образа, който Калин виждаше точно в този момент.

Бяха най-красивите облаци, които Светла бе виждала. Бяха прекрасни... И тогава блясъкът в очите й излетя право към тях.”