О, моя обич! О, любима моя!
Смъртта, на твоя дъх меда изпила,
все пак се е оказала без сила
пред хубостта ти и не е могла
да те превземе! Стягът на живота
пламти по твойте устни и страни!
По тях врагът не е развял все още
студеното си пепеляво знаме!
А ето те и теб, Тибалт, във твоя
ръждив от кръв саван! Каква услуга
бих могъл да ти сторя освен тази,
с ръката, тебе хвърлила във мрак,
да хвърля в мрака, който бе твой враг?
Прости ми, братовчеде! Жулиета,
защо тъй дивна си? Нима да вярвам,
че оня костелив старик с косата
държи те жива тук, за да му бъдеш
любовница? От страх, че е така,
аз ще остана в мрачния му замък
завинаги със теб и твойта свита
от червеи! Да, този кът избирам
за вечния си отдих! Тука аз
от морното си тяло ще отхвърля
ярема на злокобните звезди!
Очи, за сетен път я погледнете!
Ръце, за сетен път я прегърнете!
Вий, двери на дъха, във нежност свята
скрепете на целувката с печата
безсрочната спогодба между мене
и вечно алчната за плячка смърт!
Водачо мой горчив, кормчио гаден,
насочвай към зъбатите скали
съсипаната ми от бури лодка!
За теб, Любов!
Из последно действие на трагедията "Ромео и Жулиета" на Уилям Шекспир
