Откъс от книгата "Ръководство на младия татко" на Скот Мактавиш

Очакваш това вече девет месеца, сетивата ти са наострени, умът ти е като бръснач. Багажът е стегнат, насън да те бутнат, можеш да стигнеш до болницата и си казваш: „А, едно бебе ли ще ме уплаши!“ Изпълнен си с увереност. Казваш си: „Че то било фасулска работа да станеш татко.“ И в един момент тя вика: „Мисля, че водите ми изтекоха!“

Ти скачаш от леглото и имаш чувството, че краката ти са станали кашкавалени. Невъзмутимата ти фасада се напуква като яйчена черупка; деветте месеца психологическа подготовка изведнъж ти се виждат печално недостатъчни. Сърцето ти препуска, дишаш накъсано и зениците ти стават колкото чинии. Падаш в плен на инстинктите и крещиш, че ще убиеш котката, докато се препъваш надолу по стълбите, хванал в ръка сака с багажа. Спъваш се в кучето, докато тичаш да запалиш колата, а през това време твоята ЖРП (женска родителска половинка) бавно и методично натиска номера за бързо набиране на лекаря, слага си червило, нахранва домашните любимци и раздава заповеди, докато се предвижва към колата, същинско олицетворение на спокойна и непоклатима сила на духа. Това те вбесява: не е честно само ти да се паникьосваш. Помагаш й да се настани в колата, заобикаляш от другата страна и си пукаш едно ребро, когато отваряш вратата рязко и силно под действието на адреналина. Твоята ЖРП обръща иронично очи нагоре и ти казва да се успокоиш. Ти не се успокояваш. Свириш с гуми, изстрелваш чакъл към къщата на съседите и след десетина метра попадаш в задръстване. Тя ти казва, че всичко е наред. Ти започваш да удряш по волана толкова силно, че дланите ти се натъртват, а гласните ти струни едва не се късат, докато се дереш нецензурно по адрес на боклукчийския камион пред вас. ЖРП пуска релаксираща музика; ти чупиш копчето на радиото и настояваш за пълна тишина, понеже се мъчиш да се съсредоточиш. Тя се опитва да те успокои и спокойната й невъзмутимост направо те вбесява. После изведнъж се появява някакъв училищен автобус, който започва да прави безсмислени маневри пред теб и ти се облягаш на клаксона за около четиридесет и пет секунди. Дечицата зяпат като хипнотизирани очите ти колкото палачинки и чорлавата ти коса и се заливат от смях, като те виждат да си гризеш ноктите. Секундите ти се струват часове. Сигурен си, че бебето вече наполовина е излязло и че ще се наложи някой потен тираджия да го изроди край магистралата. Усещаш, че се задушаваш. Най-накрая в трафика се получава пролука и ти буквално чупиш звуковата бариера, финиширайки пред входа на спешното отделение. Помагаш на ЖРП да стигне до рецепцията, а там невъзмутима, флегматична администраторка иска информация за здравната ви осигуровка, при което ти буквално се разтреперваш от ярост. Именно тогава се появява любезна и компетентна сестра, която ще придружи ЖРП до родилното отделение, а ти получаваш инструкции да донесеш багажа от колата и да запазиш спокойствие, понеже всичко е наред. Най-накрая започваш да дишаш нормално и почти се разридаваш от облегчение, гледайки как ЖРП ти се усмихва и ти маха, докато потегля нанякъде.

Виждаш я как прошепва през рамо: „Запази спокойствие, тъпчо.“

А би могло да бъде и другояче...