Неделен книжен клуб

Из „В клинч“ на Фатих Акин

Любимият ни германски режисьор от турски произход, на когото дължим филми като "Срещу стената", "Соул кичън", "Солино" и много други, разказва живота и кариерата си в книгата "В клинч", издателство "Колибри.

Из „В клинч“ на Фатих Акин

Любимият ни германски режисьор от турски произход, на когото дължим филми като "Срещу стената", "Соул кичън", "Солино" и много други, разказва живота и кариерата си в книгата "В клинч", издателство "Колибри.

Тъй като ми омръзна вечно да бъда „дежурният турчин“ в телевизионните кримки, си казах: постъпи като Силвестър Сталоун с Роки: съчини главната роля за себе си. Първият вариант на Кратко и безболезнено написах за няколко дни на ръка в училище, най-вече в час по религия. Така че не е никак чудно, дето останах да повтарям.

Днес като го чета… Първият вариант е още много наивен и някак детински. Една приятелка от училището имаше компютър. В началото на 90-те не всеки притежаваше такъв. Попитах я дали би преписала написания ми на ръка сценарий. За 50 марки. Направи го. Така се сдобих с първия си сценарий.

– В този първи вариант може ли да се разпознае по-късният филм?

– Да, запазих триъгълника герои. Сватбата в началото и кулминацията с отмъщението също си бяха там.

Сюжетът се опира на един анекдот, реалната история всъщност е много по-интересна от филма. Бяхме трима неразделни приятели: Адам Бусдукос, Томи и аз. Адам остана да повтаря и така се озова в класа на Томи. Интересуваше се от гангстерски филми като Белязания и Кръстникът, самият искаше на всяка цена да стане гангстер. Томи бе израснал в квартала на червените фенери. Майка му държеше кръчма на площад „Ханс Албер“, затова той постоянно скитореше из „Санкт Паули“. Символите, говорещи за положението му, за него бяха нещо важно. Един ден се появи с яке „Версаче“, което бе по-скъпо от първата ми кола, стар опел кадет. Веднъж на един югославски купон някакъв местен гангстер му свил якето: „Хей, що си ми облякъл якето?“. В момента, в който Томи тръгва да се отбранява, получава по удар отляво и отдясно. Никога не е бил бияч – по-скоро човек, който ходи да си прави маникюра. Почувствал се унизен, той настоява да си получи якето, но в това е и грешката му: използвайки контактите си в квартала на червените фенери, се обръща към хора, които събират парите от борчлиите. Плаща им, за да му донесат якето обратно. Месец по-късно една от бойните банди, въоръжена с мачете, отива на парти. Виждат там бандита с откраднатото яке, нахвърлят се отгоре му, смъкват му якето и го връщат на Томи, разкъсано и раздърпано. След което искат още повече пари от него, за да продължат да го „закрилят“.[[quote:0]]Пичът, който откраднал якето на Томи, успява да си спаси кожата и също започва да го преследва. Томи се изнася в Белград. Година по-късно, когато започва войната срещу Сърбия, е мобилизиран. През 1998 г. отново се появи в Хамбург. Беше на премиерата на Кратко и безболезнено. Беше ужасно впечатлен, че животът му се е превърнал във филм. По-късно обаче ми се ядоса, защото смяташе, че не е представен особено добре. Друго вдъхновение за мен бяха филмите Чай в харема на Архимед на Мехди Шареф и Чао, марионетке на Клод Бери. Последния гледах 12-годишен по телевизията и никога не го забравих. Историята се разиграва в Париж на една бензиностанция, бензинджията е възрастен, алкохолизиран тип. Един ден влиза арабско момче, открадва нещо и мъжът го набива, но не го предава в полицията. Двамата се сприятеляват и след известно време научаваме, че старецът по-рано е бил полицай и имал син, който е починал от свръхдоза наркотици. По-късно момчето си намира една парижка пънкарка за гадже, става за кратко дилър и измамва шефовете си. Те го убиват пред бензиностанцията. После старият се снабдява с пистолет, завърта афера с гаджето на младежа и иска да отмъсти за него. Филмът носи настроение, има нещо от онази неонова атмосфера на 80-те години: дъждовни улици, в чиито локви се отразяват светлините.

– Идеи за филми в главата и сценарий в чекмеджето, но как един 20-годишен гимназист може да се добере до кинопродуцент?

– В културния дом „Цайзехален“ имаше среща на сценаристи. С Адам случайно се озовахме там. Всичко разгледахме, взехме си каталози, също и от Филмовото бюро, където имаше списък на филми от Хамбург. Филми като Мау Мау на Уве Шрадер или Шадоу Бокс на Ларс Бекер. Кратко разказаното им съдържание много напомняше на нашия сценарий. Шадоу Бокс беше продуциран от „Вюсте Филм“ – намерихме адреса от телефонния указател и един петък отидохме в тогавашния им офис на „Нойе Пфердемаркт“.[[more]]През ноември 1993-та предадохме сценария. Тогава Ларс Бекер все още бе управител на „Вюсте“ и в мен зрееше надеждата, че ще направи нашия филм. Но ми се обади Ралф Швингел, за което и до днес съм му много благодарен. Какво ли толкова беше открил? Сценарият ни не се отличавал с особена драматургична плътност. Можело да излезе филм, който да се изпрати на фестивал за младежки работи, където да спечели трето място.