ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Из „Зелени сенки, бял кит“ на Рей Бредбъри

Из „Зелени сенки, бял кит“ на Рей Бредбъри

Погледнах от палубата на ферибота за Дън Лири и видях Ирландия.
Земята беше зелена.
Но не просто обикновено зелено, а всяка една нотка и вариация. Дори сенките бяха зелени, както и светлината, играеща по кея на градчето и по лицата на митническите инспектори. И аз пристъпих към това зелено – един млад американец, наскоро прехвърлил трийсетте, страдащ от два вида депресия и мъкнещ пишеща машина под мишница и почти нищо друго.
При вида на светлината, тревата, хълмовете и сенките извиках:
– Зелена! Точно както в туристическите брошури! Ирландия е зелена. Да пукна дано! Зелена!
Мълния! Гръм! Слънцето се скри. Зеленото изчезна. Пелени от дъжд забулиха безкрайното небе. Изумен, усетих как усмивката ми се стопява. Един посивял и четинест служител ми махна с ръка.
– Насам! Митническа проверка!
– Къде изчезна? – попитах. – Зеленото! Преди малко беше тук! А сега е...
– Зеленото, казваш? – мъжът погледна часовника си. – Ще се появи пак, щом слънцето се покаже!
– Кога ще стане това?
– Кога ли? – той прелисти митническия регистър. – Да ти кажа, в проклетите държавни книжа няма нито дума за това кога, къде и дали изобщо слънцето изгрява в Ирландия! Ей там – носът
му посочи към брега – има църква, в нея сигурно по-добре ще те упътят!
– Ще остана шест месеца. Може би все пак...
– Ще зърнеш отново слънцето и зеленината? Току-виж ти провървяло. Но през 28-а имахме двеста дни дъжд. Нея година се родиха повече гъби, отколкото деца.

Дори сенките бяха зелени, както и светлината, играеща по кея на градчето...
– Това истина ли е?
– Не, мълва. Но в Ирландия друго не ти и трябва – един чуе едно, друг го повтори и новината е готова! Това ли ти е целият багаж?
Подадох пишещата машина и тънкия си куфар.
– Не нося много със себе си. Основният ми багаж пристига идната седмица.
– За първи път ли идваш?
– Не. Бях тук през 39-а. Дойдох с товарен параход, беден и още непубликуван, едва осемнайсетгодишен.
– Причина за пристигането в Ирландия? – Инспекторът наплюнчи химическия молив и остави неизличима следа в бележника си.
– Няма разумна причина – изтърсих аз.
Моливът замръзна, а погледът му се вдигна към мен.
– Великолепно като за начало, но какво означава?
– Лудост.
Той се приведе напред, доволен, сякаш морето бе изхвърлило на брега нещо забавно.
– И от какъв вид, ако смея да попитам?
– Два вида. Литературна и психологическа. Тук съм, за да изкормя и разфасовам Белия кит.
– Да изкорми... – надраска той – и да разфасова... Белия кит.
Това ще рече Моби Дик, предполагам?
– Вие четете! – извиках, изваждайки споменатата книга изпод мишницата си.
– Когато ми дойде настроение. – Той подчерта написаното. – Имам това чудовище у дома вече двайсет години. На два пъти съм се мъчил да го надвия. Но то си е тежка категория както по страници, така и по авторски замисъл.
– Така си е – съгласих се. – И аз неведнъж съм го вземал и оставял – докато миналия месец едно филмово студио не ме нае да работя по него. Сега ща, не ща, съм длъжен да му видя сметката.
Изражението му се отпусна.
– Е, добре тогава. Какво търсиш в Ирландия?
Аз изведнъж се възпламених.
– На митницата ме посъветваха да се вгледам внимателно в тази съкрушена от мизерията, яздена от духовенството, прогизнала от дъжда, затънала в кишата страна.
– Мили боже – вметна старецът. – Ти си писател!
– Как отгатнахте?
Той изсумтя, махвайки с ръка.
– Напоследък писателите са се навъдили като скакалци. Преобръщат камъните в Корк, газят по блатата в Килашандра. Ще дойде ден, помни ми думата, когато на всеки човек под слънцето ще се падат по пет писатели!
– Е, такъв съм. Тук съм едва от няколко часа, но вече имам чувството, че съм прекарал хиляда години без слънце, само в дъжд, студ и лутане по пътищата. Моят режисьор ме очаква някъде тук, стига да успея да го открия, но вече останах без крака.
В Ирландия друго не ти и трябва – един чуе едно, друг го повтори и новината е готова!
Мъжът се приведе към мен.
– Да не би да съжаляваш, че си дошъл? Започна ли вече да ни гледаш отвисоко?
– Не, просто...
– Нищо, нищо – махна той. – Всеки има нужда да гледа някого отвисоко. Вие нас, ние англичаните, а англичаните – всички останали на света. Смяташ ли, че ме притеснява израза на лицето ти, това, че си доловил дъха ни и го намираш вкиснат, че си измерил сенките ни и ти се струват къси? Ни най-малко! Всъщност дори ще ти помогна да разбереш това ужасно място. Ела и ще ти покажа ужасно събитие. Страховита сцена. Среща на богините на съдбата. Истинското родно място на ирландците...
Господи, как ще се отвратиш! И все пак...
– Все пак?
– Преди да си тръгнеш, ще ни заобичаш. Ние сме неустоими и го знаем. Толкова по-зле. Защото това познание ни прави окаяни и трябва да се мъчим още по-усилено, за да станем отново неустоими. И така си гоним опашките из цялата страна, без никога да печелим и без никога докрай да губим.
– Кажи ни сега, момче – заключи Фин, – теб какво те мъчи?
– Един кит. И... – за миг се запънах. – Ирландия.
– Ирландия?! – извикаха всички в един глас.
Майк се зае да обясни.
– Той е писател, който се е озовал в Ирландия и не може да разбере ирландците.След кратка тишина някой каза:
– Че ние всички сме на тоя хал!
– Добре казано, Тимълти – обади се Майк. – А сега си пий пиенето, момче, и не се разсейвай, бъди нащрек.
– Нащрек за какво? – попитах, поглеждайки към кълбящата се пред вратата мъгла.
– Как за какво, в мъгла като тази отвън винаги назряват Големи Събития. Като изследовател на Ирландия не им позволявай да ти убягнат. – Гласът на Майк стана тайнствен. – Всичко може да се случи... и се случва. – Той вдиша мъглата и замръзна. – Шшт! Чуваш ли?
Отвън се разнесе глух тропот на крака, тежко дишане, идващо все по-близо и по-близо!
Майк затвори очи.
– Тихо! Слушай!... Да!

 


ОТ ГРАДА
17 авг 2022 | Общество

"Мълчаливите избиратели" решават вота в последния момент

Процесите на формиране на електоралните нагласи и електоралното поведение все още се формират основно от...

 

Де юре Селина Йонкова е зрял човек с деца и внуци, забележително умни и красиви при това! Ако някой оспорва това твърдение, е готова да води пунически войни. Желае им от цялото си сърце да са щастливи и никак не обича да се намесва в живота им, защото смята, че големите хора трябва да са самостоятелни. Затова и не обича да й казват кое и как се прави. Дори да прави грешки, те са си нейни и някои о...