Това не е моя мисъл, това е цитат от прекрасното интервю на Антониу Лобу Антунеш в списание „Лик“ от преди няколко години. Нося тази мисъл в себе си от известно време и реших да я споделя, защото е толкова вярна и образна.

След толкова любимата ми зима - сезонът на кино фестивалите, дългите гостувания при приятели, ходенето на театър и четенето на много книги вкъщи на топло.любимото ми лято, ще дойде друг любим сезон - сезонът на пътуванията, на дългите разходки, на следобедния чай на терасата в офиса и срещите с приятели в заведения на открито. Винаги е подходящо да се замислим защо обичаме книгите, защо имаме такава нужда да четем и какво очакваме да получим…

Не са ли книгите наистина някой, който ни чака, седнал в тъмнината? Някой, чиято история чакаме да чуем, чиито емоции и движения можем да усетим като свои и който може или да си остане случаен познат, когото ще забравим много бързо или да промени живота ни завинаги. Понякога там в тъмното аз не знам какъв е на цвят човекът, който ми говори – както в книгите на Дж.М.Кутси, в които нарочно за никой от героите не е ясно към коя раса принадлежи и какъв е на цвят, защото мизерията на човешкия живот може да касае всички.

Понякога в тъмното има само една сянка, призрак от далечното детство, както в книгите на Михаил Вивег, който разказва по толкова трогателно-забавен начин за социалистическото минало, което за повечето от нас е като един далечен, призрачен свят. Понякога в тъмното е пълно с прекрасни цветни сънища, както в книгите на любимия ми Мирча Картареску и аз напразно се опитвам да уловя разказвача, историята, логиката, всичко се изплъзва и смесва в калейдоскоп от цветове и емоции и там, в тази стая, ще се връщам отново и отново.

Понякога просто знам, че в тъмното ме чака жена – например Олга Токарчук, чиито книги са ми любими до една и са така ултимативно женски, че мога да разпозная всяка емоция като своя и да бъда не просто част от нейната история, а да повярвам и на най-голямата измислица. Защото да, разбира се, че жените сме си малко вещици. А понякога в тъмното чака дете… както в книгата на Джонатан Сафран Фоер за малкия Оскар, който търси баща си и не иска да порасне. И неговото търсене става и наше и ние сядаме до Оскар в тъмното и сме готови на всичко, за да разрешим загадката му. Но той трябва да се справи сам с живота си, както всеки от нас.

И за да не завършвам така минорно, в тъмното винаги ще ме чакат Алиса, Заекът и Шапкарят, защото това е книгата, която ме лекува от всичко и мога да я препрочитам винаги.

Нямам търпение да открия кой ме чака в тъмното на непрочетените книги и ще споделям с вас, надявам се и вие да откриете нови истории, мечти и емоции.