ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Когато отмине любовта, остава само обич: "Момичето, което някога познаваше"

Когато отмине любовта, остава само обич: "Момичето, което някога познаваше"

В рубриката "От вас, читателите" днес споделяме с вас текста на Деница Райкова

Има книги, за които ти се приисква да разкажеш на всички още докато ги четеш. Преди да знаеш как ще завършат.

А има и книги, които усещаш и възприемаш по такъв начин, че между вас се създава лична, безкрайно близка връзка – и някак ти се иска да запазиш усещането само за себе си, струва ти се, че никой не може и не трябва да се намесва между вас.

А понякога – много, много рядко, но все пак веднъж на двайсет, трийсет, петдесет книги "срещаш" някоя, която предизвиква съчетание на двете усещания. И докато я четеш, си мислиш, че ще кажеш за нея едно нещо, а затвориш ли последната страница, излиза съвсем друго.

Такава книга се оказа за мен "Момичето, което някога познаваше".

Първата причина да се заинтересувам от тази книга, беше нейното заглавие. Втората – първите няколко реда от анотацията, описващи главната героиня.

Аника – какво прелестно име, не знам за вас, но за мен то буди представата за нежност и крехкост – е "странно" момиче. Но "странно" по един трогателен и прекрасен начин. За читателя почти веднага става ясно на какво се дължи нейната странност. Но тя, поне за мен беше така, не ни кара да приемаме Аника със снизхождение или присмех. Напротив – за мен цялото нейно поведение и начинът й на възприемане на света я направиха мила и прекрасна, почувствах я близка и изпитвах съчувствие и съпричастност към нея. И навярно заради това изпитвах негодувание към всеки, проявил грубост към нея – защото се питах, как за тези хора може да не е ясно нещо, което аз разбрах може би още след първите страници.

Не, навярно не казвам правилните неща.

Защото... Аника е удивителна.

Удивителна в своята доброта. В чистотата си. В своята жажда за обич. В своята искреност. И във вярата си, че за нея все някъде в този свят има място, че има право да изживее всичко онова, което се "полага" на "нормалните". И тя се бори за това – с упоритост, с тиха сила, която на моменти дори сама не подозира, че притежава.

Заглавието може би навежда на мисълта за трагична или поне драматична любовна история. Да, в нея наистина има любов. И обич. И отдаденост. Но не онази, "великата", "голямата" любов, която пламва като пожар и после изтлява. Не. Това е любов, която умира веднъж и след това се възражда – умира, защото светът се оказва по-силен от нея, но се възражда, защото един човек е осъзнал, че понякога трябва да се изправим срещу света. 

"Момичето, което някога познаваше" е красива история.

Силна история. История, която ни напомня, че когато любовта отмине, остава обичта. И именно обичта не дава сили да останем с някого – колкото и да е "различен", "особен", "невписващ се". Това е история за допуснатите и поправените грешки. За това как можем да се научим да разбираме другите – не просто външните им прояви и действия, а тяхната същност, тяхното вътрешно "аз". Това е история за завръщането, за загубата и възраждането. За скритата сила вътре в нас, която чака своя момент да се прояви.

Не, няма да четете типична любовна история. Няма да видите само слънце и рози. Не. В тази история има болка. Има мрак. Има моменти, в които си казвате, че оттук нататък вече нищо хубаво не може да се случи. И въпреки това тя завършва оптимистично.

Признавам, че очаквах по-мрачен край. Може би някой ще каже, че краят е "холивудски" или "захаросан", или каквото се сетите в този ред на мисли. Аз пък ще кажа, че Аника заслужаваше този край.

Защото някъде сред облаците все някога трябва да се покаже и слънце.

Автор: Деница Райкова

 

4 книги, които ни отвеждат на 4 любими места в Европа